След като Ралик не отвърна, Торвалд го погледна и видя, че е зяпнал нагоре към разбитата луна.
Не проследи погледа му. Тази бъркотия го изнервяше. Щяха ли въртящите се парчета да започнат да падат на главите им? Преди малко Ралик бе отбелязал, че повечето парчета като че ли тръгват в обратна посока, понеже се смаляват. Може би отиваха към другата луна, доста по-малка, което като че ли намекваше, че е по-далече, и макар да изглеждаше малка, големината й си оставаше неизвестна. Доколкото знаеха, можеше да е свят, голям колкото този и може би обречен да се пръсне на късове и да загине. Все едно, Торвалд не искаше да мисли много за това.
— Ралик…
— Искам да останеш тук, Тор. Съмнявам се, че ще има повече неприятности — господарката отново е вдигнала преградите си.
— Тисера…
— Тисера е умна жена и вещица при това. Ще се оправи. Е, сигурно се безпокои за теб. Остани тук до съмване, братовчед.
— А ти?
В този момент Ралик се обърна и малко след това Торвалд усети, че при тях е дошъл още някой.
Беше Воркан, загърната в дебело сиво наметало.
— Върховният алхимик посъветва да сме наблизо — каза тя на Ралик. — В случай, че потрябваме. Мисля, че времето дойде.
Ралик кимна.
— Покриви и въжета ли, господарке?
Тя се усмихна.
— Караш ме да изпитвам носталгия. Хайде, води.
И да, Торвалд долови всички подмолни пластове под тези нежни думи и остана доволен. „Нека братовчед ми сам да открие, че най-опасната жена е жива. Какво пък, аз може би ще открия втората най-опасна. Особено ако забравя да купя хляб на връщане към дома.“
Скорч и Леф пристъпиха безшумно до ъгъла на стената и спряха. Нямаше смисъл тепърва да проявяват небрежност, въпреки че нямаше да има скоро нова атака на убийци, освен, разбира се, ако настина не се размножаваха като мухи, а Скорч не беше сигурен дали Леф се шегува за това, изобщо не беше сигурен.
Улицата беше празна. Никакви бежанци, никакви стражи, никакви ужасни убийци, целите загърнати в черно.
И най-важното — никакви Хрътки.
— Проклятие — изсъска Леф, — къде са тия скапани зверове? Какво, да не би да миришеш по-лошо от всички, Скорч? Това ли е проблемът тук? Мамка му, толкова ми се ще да си направя една огърлица от зъби. И някоя лапа може би, да виси на колана ми.
— Лапа ли? По-скоро топуз, ще те кара да се кривиш на една страна, като ходиш. Виж, това ще е забавна гледка, м-да. Струва си да ударим една, само за да го видя това. Лапа на Хрътка, ха-ха.
— Ти каза, че искаш череп!
— Не се канех да го нося обаче. Да си направя лодка, само го обръщам надолу, нали? Мога да си цапам през езерото.
— Черепите не плават. Е, твоят може да плава, като е от корк.
Тръгнаха по улицата.
— Бих я нарекъл „Морехрът“, как мислиш?
— По-скоро „Потънихрът“.
— Нищо не знаеш за това, дето мислиш, че знаеш, Леф. Ей това ти е проблемът. Винаги е бил и винаги ще бъде.
— Жалко, че нямаше повече убийци.
— Имаше, само че не нападаха нас. Ние бяхме отвличащата маневра, Тор така каза.
— Ама ги отвлякохме, нали.
След миг една от Хрътките на Сянката се промъкна на улицата пред погледите им, няма и на двайсет крачки от тях. Хълбоците й трепереха, късове кървава плът бяха провиснали от туловището й. Муцуната й беше плувнала в червена пяна. Завъртя глава и ги изгледа.
Като по команда, Скорч и Леф вдигнаха арбалетите и плюха върху назъбените върхове на стрелите. След това бавно снишиха оръжията към Хрътката.
С настръхнали ноздри, звярът заотстъпва. След миг беше изчезнал.
— Мамка му!
— Знаех си, че миришеш лошо, проклет да си! За малко да я спипаме!
— Не бях аз!
— Не е забавно да се мотае човек с теб, Скорч. Изобщо. При всеки шанс проваляш всичко.
— Не е нарочно. И аз си падам по забавните неща също като теб, честна дума.
— Следващия път — измърмори Леф — първо стреляме, после спорим.
— Добра идея. Следващия път. Следващия път го правим добре.
Под луна, която го терзаеше с ужасни спомени, Кътър яздеше коня на Кол в бавен тръс по средата на улицата. В една ръка беше стиснал копието, но му беше неудобно, тежко. Никога не беше използвал такова оръжие и все пак нещо го спираше да го захвърли.
Чуваше Хрътките на Сянката, развихрили се като демони в окаяния му град, и това също разбуждаше спомени от миналото, но те бяха по-скоро горчиво-сладки. Защото тя беше в тях, тъмно, невероятно меко присъствие. Виждаше отново всяка нейна усмивка, колкото и редки да бяха, и те пареха душата му като капки киселина.
Беше толкова объркан, още от сутринта, когато се събуди в манастира и разбра, че я няма. О, сложил си беше маската на храбрец, докато стоеше там до бога и отбягваше съчувствието в тъмните очи на Котильон. Беше си казал, че е акт на храброст да я остави да си отиде, да й даде право на окончателно решение. Храброст и саможертва.