Баратол въздъхна.
— Тласкаш ме към още по-ужасен избор тогава.
— О?
— Да. Какво да правя с живота си.
Маппо се засмя.
— Това не бих го нарекъл ужасно. Поне от моя гледна точка.
— Разбирам какво е да няма за теб покой — каза Баратол. — Мисля, че това е единственото, което разбирам. В Седемте града почти се бях убедил, че каквото намерих там, е единственото, от което се нуждая, но се лъжех. Някои хора, вече съм убеден, просто не могат… да се оттеглят. Твърде много прилича на пораженство.
— Ти беше ковач…
— По необходимост. Бях войник, Маппо. Червен меч.
— Все пак да обработваш желязо е достойна професия. Може да си бил войник някога, но да оставиш оръжията и да намериш друга професия не е пораженство. Но ако така го чувстваш, какво пък, този град несъмнено е пълен с имения, много от които с радост биха приели пазач с твоя опит. А ще има и търговци, кервани със стока. Всъщност градът трябва да си има и гарнизон… никой войник не се бои от липса на работа, защото уменията им винаги се търсят.
— Тъжно признание, Маппо.
Треллът отново сви рамене.
— Баратол, мисля, че ако някой има нужда да му пазят гърба, това е Кътър.
Баратол въздъхна обезсърчено.
— Той почти нищо не казва какво смята да прави. Все едно, това е неговият град. Ще намери онези, които познава достатъчно, за да го защитят. Освен това трябва да призная, че след като видях упражненията на Кътър с онези негови ножове, ами, може би не него трябва да го е страх, а Даруджистан трябва да се страхува от завръщането му.
— Прекалено прибързан е.
— Вярвам, че Сцилара ще го озапти.
— Баратол, хайде сега да се сбогуваме. Смятам скоро да си тръгна.
— А не дойдох ли при теб тук?
— Не ме бива много в сбогуванията. — Извърна свенливо очи.
— Тогава ще ги предам на другите, от твое име. Кътър ще е… разстроен. Защото те познава най-дълго от всички ни.
— Знам. И съжалявам. В толкова много отношения съм страхливец.
Но Баратол разбираше добре. Това не беше страхливост. Беше някакъв срам, изкривен отвъд всякакво разумно основание, всякакво приемливо оправдание. Загубата на Икариум беше рана, толкова сурова, толкова неизлечима, че покварата й помиташе всичко по пътя си. Приятели, вярности, съдби, истории. А Маппо не можеше да се пребори с тази връхлитаща вълна, нито да надвие съдбата, която сам търсеше в самия край. Неописуема скръб щеше да има в този край, подозираше Баратол.
Ако Икариум, Крадеца на живот, все още не се беше развихрил, то скоро щеше да го направи. Маппо щеше да е твърде закъснял, за да предотврати това. Ето защо му беше трудно да остави трелла сам пред всичко, което го очакваше, просто да се отдръпне. Но какво друго можеше да направи, след като желанието на Маппо бе така ясно?
— Тогава… ще те оставя по твоя път, Маппо. И ти желая всичко най-добро: безметежен път и неговия удовлетворителен край.
— Благодаря ти, приятелю. Надявам се Даруджистан да се окаже твой достоен дом. — Треллът стана и стисна ръката на ковача, след това прегърна Чаур, който се засмя от радост и понечи да затанцува с него. Маппо се отдръпна с гримаса. — Довиждане, Чаур. И се грижи за Баратол.
Когато Чаур най-сетне разбереше, че няма да види повече Маппо, щеше да има сълзи. Имаше някаква неподправена прелест в тези открити, детински реакции. „Може би Чаур единствен върви по най-верния житейски път“, помисли Баратол.
Сложи ръка на мускулестото рамо на Чаур и се усмихна на Маппо.
— Той е дар, какъвто не заслужавам.
Треллът кимна.
— Дар, който този свят не заслужава. Сега бих искал да поостана сам, в тези последни мигове.
Баратол кимна и поведе Чаур към стълбата за палубата.
Искарал Пъст се покачи на нара си, средния от трите един над друг до извития корпус. Ожули главата си в най-горния и изруга под нос, а после отново изруга, понеже трябваше да изрови шепа отвратителни жертвоприношения, оставени под възглавницата му от бок’арала. Гнили рибешки глави, бучки изсъхнали фекалии, дрънкулки, откраднати от Спайт, и една пукната глинена лула, свита от Сцилара. Хвърли ги и те се затъркаляха и затропаха по прохода в самите копита на мулето му, което бе усвоило навика да застава до койката му на случайни интервали — всеки от които се оказваше изключително неподходящ, както всъщност се полагаше за едно такова съвсем безмозъчно, но удивително вярно животно.