Сниши се бързо, щом чу тежък плясък на криле над главата си, и погледна нагоре ядосано, но не видя нищо освен плътно, непроницаемо петно дим. Потръпна и зачака, мърмореше си под носа.
Вратата се открехна.
— Майстор Барук! Радвам се, че сте вие, а не някой от проклетите ви слуги — невъзможно е да влезеш от тях. Чуйте, имаме един ранен — лошо ранен, — трябва му лечение. Ще платим…
— Сержант…
— Просто Анци напоследък, сър.
— Анци, съжалявам, но трябва да ви откажа…
При тези думи Баратол заобиколи талигата и закрачи към тях, ръцете му се свиха за миг в юмруци, преди да се отпуснат, за да посегне към огромната брадва на гърба си. Но тези жестове бяха инстинктивни — той не ги усети дори, а когато заговори, гласът му бе изпълнен с отчаяние и гняв.
— Черепът му е натрошен! Ще умре без цяра — а аз няма да приема това!
Барук вдигна ръце.
— Тъкмо тръгвам — не мога да се бавя повече. Някои неща изискват незабавната ми намеса…
— Той има нужда…
— Съжалявам, Баратол.
И дъсчената врата се затръшна.
Анци задърпа притеснено мустак, после изпречи ръка да спре Баратол, който се канеше да изрита вратата.
— Чакай, чакай — хрумна ми друга идея. Отчаяна, но не мога да се сетя за нищо друго. Хайде, не е далече.
Баратол бе твърде съкрушен, за да отвърне нещо — готов беше да се вкопчи във всяка надежда, колкото и да е отчаяна.
В ума на пострадалия бяха останали няколко искри. Черният прилив почти беше свършил. Онези проблясъци, които познаваха себе си като Чаур, бяха изгубили допира си с другите и блуждаеха изгубени. Но пък някои от тях бяха познавали през целия си живот единствено това самотно съществуване — жизненоважни искри всъщност — останали завинаги слепи за пътища, които биха могли да съживят безброй възможности.
И сега една, понесла се необуздана, тъй странно освободена, се прокрадна по една сумрачна пътека, която не беше проучвала никога, и следата, която прогори след себе си, остана ярка. А след това, с внезапно лумване, тази искра намери друга своя родственица.
Нещо се раздвижи тогава, там, в бързо умиращия най-вътрешен свят.
Съзнание.
Разпознаване.
Изливаща се на порой мешавица от сложни заплетени мисли, връзки, отношения, значения.
Блеснали, стъписани от собственото си съществуване, докато чернотата се сгъстяваше от всички страни.
Анци, на десет крачки пред Баратол и талигата, изведнъж се спъна в нещо. Изруга, погледна каменните плочи, след това се наведе, вдигна нещото и го пъхна под наметалото си.
Изруга отново и тихо измърмори нещо от рода на „мирише, но какво ще разбере или пък го интересува един умрял нос?“ И закрачи отново.
Стигнаха до едно имение, което Баратол познаваше. На Кол. И Анци се върна да помогне да поведат внезапно притеснилия се вол по страничната пътека към древната горичка зад стената на градината. Сумракът под клоните бе плътен и пълен с рояци мухи, крилцата им зашепнаха в тих хор. Жаби пълзяха между стволовете на криви дървета. Въздухът бе наситен с тежка влажна миризма.
По страните на Баратол потекоха сълзи и намокриха брадата му.
— Казах му да стои на кораба — заговори той хрипливо. — Обикновено ме слуша. Не е да не слуша Чаур. Спайт ли го е накарала да излезе?
— Какво търсеше в затвора? — попита Анци, просто за да накара приятеля си да продължи да говори по причина, която и той самият не можеше да обясни. — Как изобщо го е намерил, освен ако някой не го е завел там? Проклета загадка.
— Той ми спаси живота — каза Баратол. — Идваше, за да ме измъкне — беше взел брадвата ми. Чаур, глупак такъв, защо просто не си стоя настрана?
— Не можеше да направи това — рече Анци.
— Знам.
Стигнаха до края на поляната и спряха до една ниска неравна каменна стена, почти скрита под дивите лози. Входът представляваше дъга от груб камък, нашарена с черни корени. Зад него се виждаше черната фасада на къщата.
— Да го направим тогава — изръмжа Анци и мина зад талигата. — Преди волът да е побягнал…
— Какво да направим?
— Носим го нагоре по пътеката. Чуй ме, Баратол, трябва да останем на тази пътека, разбираш ли? Нито една стъпка встрани. Ясно?
— Но…
— Това е къща Финнест, Баратол. Това е Азат.
Бившият сержант сякаш бе застанал сред облак от гниеща плът. Мушиците кръжаха трескаво.
Смутен и уплашен, Баратол помогна на Анци да вдигнат Чаур и с фалариеца отпред — пристъпваше заднешком и внимателно — тръгнаха по застланата с камъни пътека.
— Знаеш ли — заговори задъхано Анци, защото Чаур беше едър, а както беше отпуснат, не беше никак лесно да се носи, — мислех си. Щом проклетата луна може просто така да се строши и разпадне, кой може да каже, че и с нашия свят не може да стане същото? Може просто да…