— Млъкни — сопна му се Баратол. — Пет пари не давам за проклетата луна — тя от доста време се опитва да ме убие. Внимавай, почти стигнахме.
— Добре. Оставяме го тук, леко, на камъните… да, така е добре.
Анци се приближи до вратата, посегна за ножа на колана си и изруга.
— Ей на, и ножа съм си загубил. Не мога да го повярвам! — Сви юмрук и удари дървото.
Звукът напомняше за удряне в стена от месо. Никакво отекване.
— Ох, заболя ме.
Изчакаха.
Анци въздъхна, приготви се да почука пак, но после нещо изщрака от другата страна и след миг вратата се люшна навътре със силно скърцане.
Високото немрящо чудовище изпълни прага. Изгледаха ги празни, потънали в сянка очни кухини… или не; не можеше да се разбере гледат ли ги, или не.
Анци запристъпва нервно на място.
— Зает ли си, Раест? Трябва да използваме пода на коридора зад теб…
— О, да, много съм зает. Много.
Фалариецът примига.
— Сериозно?
— Прах се трупа. Паяжини. Восъкът на свещите цапа ценна повърхност. Какво искате?
— М-м, труп с чувство за хумор. И таласъм при това. — Усмихна се. — В случай, че не си забелязал, целият град полудя — затова си помислих, че може да си претърпял някоя…
— Извинявай — прекъсна го Раест. — Става ли нещо?
Очите на Анци се разшириха.
— Хрътките на Сянката са се развихрили, това става!
Раест се подаде навън сякаш да огледа околността, след това се дръпна отново вътре.
— Не и в двора ми.
Анци се почеса по темето.
— Повярвай ми тогава. Лоша нощ… сега малко да отстъпиш…
— Макар че като си помисля, наистина имах един посетител тази вечер.
— Какво? О, добре, радвам се за теб, но…
Раест вдигна съсухрената си ръка и посочи.
Анци и Баратол се обърнаха. И там, в двора, имаше прясна купчина димяща пръст. По нея вече бяха пропълзели лози.
— Богове на бездната — прошепна фалариецът и направи знака „зло да пази“ с ръка.
— Един Т’лан Имасс със странни крака — каза Раест. — Изглежда, храни някаква неприязън към мен. — Джагътът помълча. — Не мога да си обясня защо.
— Трябвало е да остане на пътеката — изсумтя Анци.
— Какво знае един Т’лан Имасс за пътеки? — попита Раест. — Все едно, беше прекалено сърдит за разговори. — Нова пауза. — Но има време. Войник, не си изпълнителен. Затова и аз не съм склонен да си отстъпя пода.
— Ще си склонен и още как, да те вземе Гуглата! — И Анци бръкна под туниката си и измъкна проскубаното полуизгнило телце. — Намерих ти проклетата бяла котка!
— О, намерил си ми значи. Колко мило. В такъв случай влезте, моля. — И Раест се отдръпна назад.
Баратол се поколеба.
— Какво ще постигнем тук, Анци?
— Няма да умре — отвърна бившият сержант. — Тук май времето не съществува. Повярвай ми. Можем да намерим утре добър лечител, или след месец — все едно. Стига да диша още, докато го вкарваме през прага. Е хайде, помогни ми. — После се усети, че все още стиска в ръка умрялата котка, тъй че отиде при Джагъта и тикна гадното нещо в радушната му прегръдка.
— Ще си я нарека Туфичка — каза Раест.
Черният прилив спря неумолимия си пълзеж. Бавният плитък дъх секна на средата. Изнуреното сърце застина насред удара. А онази искрица съзнание, изведнъж обзета от кураж, се отправи по своя път на проучване и открития. Толкова много останали задълго тъмни пътеки…
Драгнипур беше пил дълбоко, толкова дълбоко.
Драгнипур, мечът на бащата и неговият убиец. Мечът на Веригите, Порталът на Мрака, товарът с живот на колела вечно бяга от разпада и така трябва! Оръжие с остри ръбове, все едно му е кой го владее. Сече безразлично, сече сляпо, сече, след като това е самото му предназначение, съвършената му функция.
Драгнипур.
Страховитите сестрински вражди изтляха — нещо бе заявено, нещо беше почти на ръка разстояние. Последните спорове около собственост можеше да се уточнят и по-късно, на спокойствие в някоя кована желязна вана, пълна до ръба с гореща кръв.
Временен мир. Самото олицетворение на целесъобразността, Спайт обузда яростта си, Енви се спря.
След тях един кратер бавно застиваше, ръбовете се сриваха навътре, зноят бързо се разсипа. Разтопените фасади на сградите станаха стъклено гладки, с цветовете на дъгата. Засега яркостта на тези цветове бе само намекната под това лунно сияние. Но тази отразена светлина бе подхванала хиляда нови игри, намекващи за нещо много по-гибелно. Все още предстоящо. Все още.
Навсякъде из града пламъците затихваха.
Натискът на Извадения Драгнипур задушава пламъците на унищожението. Мракът е анатема за такива сили в края на краищата.