Спасение, намерено в едно освободено оръжие, да.
Сестрите бяха луди, но не чак толкова луди, за да не схванат сладката ирония в такива неща.
Смири насилието.
Предизвикай убийство.
Не беше в състояние да им се противопостави — не и на двете — и удивително беше, че такъв съюз не бе възникнал много преди тази нощ. Но сестринските рани гноят и воюващите души обикновено остават слепи за всеки помирителен жест. Необходим е подходящият стимул.
Уви, на никоя от двете близначки не й хрумна, че баща им е разбрал твърде добре потенциалната опасност, ако дъщерите му сключат съюз помежду си. И в създаването им — толкова грижливо, толкова съвършено, колкото бе изковал и меча Драгнипур — бе направил каквото можеше, за да смекчи този риск.
И тъй, докато крачеха една до друга по улицата, Спайт вече кроеше съдбоносно забиване в гърба на сестра й. Докато Енви се забавляваше буквално със същите мисли, с разменени роли, естествено.
Но всичко — едно по едно.
Щяха да убият Аномандър Рейк.
Защото Драгнипур бе пил дълбоко, много дълбоко…
— Карса, моля те.
Пепел се носеше из въздуха, сред мръсния дим. Далечни писъци огласяха трагични сцени. Последната нощ на празненството Джедероун се стапяше в злочестина и страдание.
— Нищо не може да се направи, Сеймар Дев. Но ще направим едно — ще гледаме. Ще понесем цената на това, ако можем.
Не беше очаквала такава несигурност у тоблакая. Чужд беше винаги на всякакво смирение, или поне така й се струваше. Дори не беше извадил кремъчния си меч.
Бяха на двайсет и пет крачки зад Пътника. Виждаха скосената порта, извисяваща се над широката улица на сто крачки напред. Но воинът, след когото вървяха, беше забавил стъпките си. Имаше нещо — някой — в центъра на улицата пред Пътника. И смълчани тълпи от двете страни — тълпи, които се отдръпнаха, щом се появиха Хрътките; потрепериха и се отдръпнаха, но не побягнаха.
Нещо ги задържаше на място, нещо по-силно от страх.
Сеймар Дев усети хлъзналия се покрай тях натиск, като вятър, който помете покрай нея, завъртя се и се върна — право към коленичилия на улицата, който най-сетне се размърда.
Пътникът спря на шест крачки от непознатия и го загледа мълчаливо, докато той бавно се изправяше.
Тайст Андий.
Среброкос. В ръцете му — меч, от който са се проточили призрачни вериги… „Богове на бездната, о, не…“
Пътника заговори:
— Той каза, че ще застанеш на пътя ми. — Гласът му прокънтя като вълни, връхлитащи срещу тъмен бряг.
Сърцето на Сеймар Дев подскочи.
А Аномандър Рейк попита — и думите му бяха хладни, плътни и непоклатими.
— Какво още ти каза?
Пътника поклати глава.
— Къде е той? Усещам… близо е. Къде е?
„Не Котильон. Друг «той» този път. Онзи, когото Пътника търси. Когото търсеше през цялото време.“
— Да — каза Рейк. — Близо е.
В пушливото нощно небе се разнесе плясък. Тя погледна с тревога нагоре и видя Великите гарвани. Кацаха по ръбовете на покривите. Десетки, стотици, смълчани, освен тупането на въздуха под извитите криле. Сбираха се и се сбираха по сводестата порта и частите от стената от двете страни. Кацаха навсякъде… „Стига да е място, откъдето могат да виждат.“
— Тогава се отдръпни — заповяда Пътника.
— Не мога.
— Проклятие, Рейк, ти не си моят враг.
Синът на Тъмата кривна глава, получил сякаш похвала, неочакван дар.
— Рейк. Ти никога не си бил мой враг. Знаеш това. Дори когато империята…
— Зная, Дасем. Зная.
— Той каза, че това ще се случи. — Имаше отчаяние и примирение в тези думи.
Рейк не отвърна.
— Каза, че няма да отстъпиш — продължи Дасем.
— Да. Няма да отстъпя.
— Моля те, помогни ми, Рейк, помогни ми да разбера… защо?
— Не съм тук, за да ти помагам, Дасем Ълтър. — И Сеймар Дев долови искреното съжаление в това признание. Синът на Тъмата стисна длани около дългата дръжка на Драгнипур, наклони ефеса нагоре и надясно и бавно разтвори крака. — Ако толкова искаш Гуглата, ела и го вземи.
Дасем Ълтър — Първият меч на Малазанската империя — „който трябваше уж да е мъртъв. Сякаш Гуглата изобщо ще го поиска този“ — Дасем Ълтър, онзи, когото бяха познавали като Пътника, извади меча си от ножницата, вълнистото острие блесна като обгърнато от стопено сребро. Усещането на Сеймар Дев за надигаща се вълна лумна в ума й. „Две сили. Море и камък, море и камък.“
Зрителите от двете страни на улицата запяха тихо и монотонно.
Сеймар Дев зяпна изумена в този низ от лица, блесналите очи, устните, които се движеха в унисон. „Богове на Бездната, култът на Десемврий. Тези са поклонници на култа — и сега гледат своя бог.“