И това песнопение, да. Монотонно и тихо, каденца на бавно издигаща се дълбока вода. Студена и гладна.
Сеймар Дев видя как погледът на Аномандър Рейк за миг се спря на меча на Дасем и тъжната усмивка сякаш се показа сама — в мига преди Дасем да нападне.
За всички, които гледаха — поклонниците на култа, Сеймар Дев, Карса Орлонг, чак до петте Хрътки на Сянката и Великите гарвани, присвити горе на всеки ръб — този първи сблъсък на оръжията се оказа твърде бърз, за да могат да го проследят. Засвяткаха искри, нощният въздух закънтя от дивашките парирания, контраудари, скърцането на остриета в предпазителите на дръжките. Дори телата им се движеха като в мъгла.
А след това двамата воини отстъпиха един от друг.
— Ликове в Скалата! — изсъска Карса Орлонг.
— Карса…
— Не. Само глупак би застанал между тези двамата.
Тоблакаят беше… потресен.
Дасем отново се хвърли напред. Нямаше бойни викове, нямаше рев и проклятия, дори пъшкания не изригваха, когато кованото желязо закънтя. Но мечовете бяха започнали да пеят, два ужасни скръбни гласа, извисили се в зловещо съзвучие. Забивания, сечове, ниски рипости, свисък на острие там, където допреди миг е била главата, извиващи се тела, за да избегнат контраудар, а искрите святкаха и се сипеха, скачаха като натрошени звезди по каменната настилка.
Този път не се разделиха. Свирепата вихрушка от удари не намаля, а продължи невъзможно дълго. Две сили и нито една не отстъпваше, нито една не се готвеше да направи и една стъпка назад.
И все пак, при цялата ослепителна бързина, дъжда от огнени искри, сипещ се като кръв на желязо, Сеймар Дев видя смъртоносния удар. Видя го ясно. Видя неопровержимата му истина — и някак си, някак си това беше съвсем грешно.
Рейк, разтворил широко крака, вдигна Драгнипур високо пред лицето си, с върха надолу, а Дасем стисна дръжката на меча си с две ръце и вложи цялата си тежест в косо посичане — приклекна, сякаш се канеше да скочи, за да поеме Рейк в прегръдката си. И замахът му срещна ръба на Драгнипур под прав ъгъл — единствен миг, очертал съвършен кръст със сблъсъка на двете оръжия, — след това ударът на Дасем изтласка Драгнипур назад…
И заби резеца му в челото на Аномандър Рейк, а след това надолу през лицето му.
Ръцете в метални ръкавици изпуснаха дръжката, но Драгнипур остана забит, изригна сякаш от главата му, докато той падаше назад, кръвта бликна и потече по острието, когато Синът на Тъмата рухна на гръб сред улицата.
Кръвта кипна и почерня. Тялото, изпънато върху камъните, не помръдваше. Аномандър Рейк беше мъртъв.
Дасем Ълтър бавно сниши оръжието си, задъхан.
А след това извика, с глас, толкова пълен с болка, че сякаш раздра нощния въздух. Нечовешкият му вик бе последван от хор от крясъци, щом Великите гарвани изригнаха в полет, вдигнаха се като огромно пернато було, което закръжи над улицата, а след това започна да се спуска на вихър. Вярващите се заотдръпваха и се присвиха до стените на сградите, безсловесната им песен заглъхна под какофонията на черния лъскав саван, който се спускаше като плътна завеса.
Дасем се олюля, залитна като пиян на една страна, мечът му се повлече след него и върхът остави змийска диря по каменните плочи. Спря до една олющена стена и се опря на нея, и зарови лице в убежището на едната си присвита ръка.
„Прекършен. Прекършен. Всички са прекършени.“
„О, богове, простете им, всички са прекършени.“
А Карса Орлонг я стъписа, понеже се изплю на улицата и каза:
— Измамен. Той беше измамен!
Тя го зяпна изумена. Не разбираше за какво говори… но не, разбираше. Разбираше.
— Карса, какво стана току-що? — „Грешно. Беше грешно.“ — Аз видях… видях…
— Вярно го видя — изръмжа той, приковал поглед в падналото тяло. — Видя го и Пътника и виж какво му причини това.
Около тялото на Аномандър Рейк кипеше от Велики гарвани — макар никой да не се доближаваше достатъчно, за да докосне изстиващата плът, — а петте Хрътки на Сянката, целите в рани, вече се приближаваха, за да прогонят птиците и сякаш за да оформят защитен кръг около Аномандър Рейк.
„Не около него, не. Около меча…“
У Сеймар Дев се надигна безпокойство.
— Това не е свършило.
Един звяр може да усети слабост. Един звяр познава мига на уязвимост и на възможност. Един звяр знае кога да удари.
Луната умря и докато умираше, започна мъчителното си прераждане. Космосът е безразличен към дребните дърления на онова, което пълзи, което скимти, което кърви и което диша. Запратил е съдбите по нишките на непроменимите закони и в разгъващия се въртоп на милиони години, на десетки милиони, всяка съдба ще се разкрие. Ще се разкрие в своето време.