Искарал Пъст се облещи. Зяпна. Очите му зашариха и се спряха на един клекнал наблизо бок’арал — съществото му се пулеше и правеше физиономии.
— Моите поклонници! Разбира се! Ти! Ти, да! Събери ги и нападнете тоя дебел глупак! Вашият бог ви заповядва! Нападай!
— Дъра-дъра-дъра-дъра!
— Какво?
— Дър?
— Дър?
— Бър?
— Ти си тъп и безполезен, и грозен!
— Дъра-бъра, бъра-дъра, и ти!
Искарал Пъст се навъси.
Бок’аралът също му се навъси.
— Плъша отрова! — изсъска Пъст. И се усмихна.
Бок’аралът му поднесе наденичка от мулешки тор. И се усмихна.
О, дотук с благоразумните преговори.
Звучният боен вик на Искарал Пъст излезе някак задавено. Той се вдигна високо на стремената и изпъна напред ръце като нокти на хищник, а мулето запристъпва с неохота напред.
Круппе изгледа спокойно този убийствено бавен щурм и въздъхна.
— Виж ти. До това ли стигнахме? Тъй да бъде. — И срита мулето си.
Животните започнаха да се приближават. Стъпка. По стъпка.
Искарал Пъст дращеше във въздуха, люшкаше се, подскачаше и кривеше глава. Бок’арала отгоре заврещяха и захвърчаха на бесни кръгове. Мулето на Върховния жрец заплющя с опашка.
Бойното муле на Круппе се дръпна надясно. В същото време животното на Пъст се дръпна на негово дясно. Главите им се забърсаха една в друга, после и раменете. И мулетата спряха.
Озъбен и разпенен, Искарал Пъст се хвърли върху Круппе, който изпъшка изненадано. Захвърчаха юмруци, замушкаха палци, защракаха челюсти — лудешката атака на Върховния жрец, — а Змиорката вдигна ръце, за да се предпази, само че неволно перна Пъст в носа с пухкавата си длан. Главата на Пъст отлетя назад, последва слисано ахкане. Атаката се поднови.
Вкопчиха се един в друг. Свлякоха се долу и се затъркаляха по камъните, кълбо от ръце и крака.
Бок’аралата налетяха отгоре с врясъци и ръмжене и се струпаха върху двамата още преди да е почнал истинският бой. Да захвърчат юмруци, да замушкат палци, да затракат зъби. Паяци се спуснаха от всички страни и захапаха всичко, което им се мерне пред очите.
Цялата купчина закипя и се загърчи.
Двете мулета се отдръпнаха малко настрани, извърнаха едновременно глави и загледаха с кротко любопитство ставащото.
Нека оставим засега тази чутовна сцена.
Честно.
Щом видяха двете жени в ефирни рокли — вървяха една до друга с елегантно изящество, като две благородни сестри, излезли да се поразходят, — Великите гарвани се разпръснаха с писъци, а Хрътките на Сянката настръхнаха и оголиха лъскавите си зъби.
Макар и отдалече, Сеймар Дев долови силата, която се излъчваше от двете, и възкликна със свито сърце:
— Кои, в името на Гуглата, са тези?
Понеже Карса не отвърна нищо, тя го погледна и видя, че се е взрял в един самотен конник, който се изкачваше към тях откъм езерния бряг. Ездачът държеше копие и в мига, в който очите й се спряха на оръжието, тя вдиша рязко. „Богове, това пък какво е?“
Копитата на коня ехтяха като пропукана храмова камбана.
Без да обръщат внимание на ездача, Хрътките на Сянката тръгнаха към двете жени. Нащрек, ниско навели глави.
В същия този момент Висшият алхимик Барук стоеше до каляската си в двора на имението. На слугите и стражите може би им се беше сторило, че оглежда полудялото нощно небе, но никоя от тези особи нямаше възможност да види лицето му.
А той плачеше.
Не виждаше разбитата луна. Нито стелещите се ниско пушеци. Всъщност не виждаше нищо от онова, което някой човек можеше изобщо да види, защото взорът му бе извърнат навътре, към спомени за едно приятелство, към тежести, поети оттогава, а през всичко това се надигаше порой от… нещо… нямаше как да е сигурен, но вярваше, че е смирение.
В хода на един живот се правят жертви, приемат се последствия. Тежестите се трупат върху смирения гръб или яхват раменете на злочести мъченици. Това са изборите, достъпни за духа. Нямаше съмнение, никакво съмнение какво бе избрал Синът на Тъмата.
Един велик мъж бе загинал. Толкова много и толкова жестоко отнето в тази горчива нощ.
А той бе изгубил приятел.
С нищо не му помагаше това, че разбира. Това, че беше приел, че толкова много избори са направени и че той самият тепърва ще изиграе своята роля в този трагичен край.
Не, просто се чувстваше сломен.
Всичко изглеждаше толкова тънко, крехко. Всичко, което изпитваше в сърцето си, всичко, което виждаше с очите си. Толкова крехко.
Да, луната умираше, но идваше прераждане.