Можеше ли да се вкопчи в това?
Щеше да се опита.
Засега обаче единственото, до което можеше да стигне, бяха тези сълзи.
Обърна се към каляската и се качи. Настани се на меката седалка. Погледна госта си, но не можа да каже нищо. Не и на този, който бе изгубил много повече от него самия. Много повече.
Крилата на портата се отвориха и каляската потегли, фенерите на ъглите й се люшнаха.
Кътър се смъкна от седлото и остави коня да тръгне накъдето поиска. Закрачи напред, безразличен към присъствието на Хрътките — все едно, те сякаш се бяха устремили към нещо друго — и безразличен също така към Великите гарвани, отвличащи вниманието на зяпачите с клюновете си, жадни да мушкат и кълват. Очите му се бяха спрели на тялото, лежащо насред улицата.
Подмина някаква жена, която стоеше до един гигантски воин, извадил двуръчен кремъчен меч и зяпнал към нещо в посоката, от която самият Кътър току-що бе дошъл.
Нито една от тези подробности не можеше да отвлече вниманието на Кътър от тялото, от блесналия черен меч, така жестоко забит в главата и лицето. Най-сетне стигна до него и спря.
Жената пристъпи отзад и спря до него.
— Това оръжие в ръцете ви… то не е…
— В беда сме — промълви Кътър.
— Какво?
Не можеше да повярва в онова, което виждаше. Не можеше да приеме, че Господарят на Лунния къс лежи тук, с едното око затворено, другото зяпнало невиждащо. Убит от собствения си меч. Убит… взет. От Драгнипур.
— Как се случи това? Кой е могъл да…
— Дасем Ълтър.
Най-сетне я погледна. Беше жена от Седемте града, това поне се виждаше веднага. По-голяма от Кътър с десетилетие, навярно и повече.
— Името ми е познато, но… — Сви рамене.
Тя посочи настрани и Кътър се обърна.
Един мъж се беше присвил, подпрян на една стена, мечът му бе подпрян до него. Беше заровил лице в шепите си. Очите на Кътър се втренчиха в меча. „Виждал съм това оръжие… но къде? Кога?“
— Познавахме го като Пътника — каза жената.
Спомени нахлуха в ума му и повлякоха след себе си нещо студено, безжизнено.
— Не е същото — прошепна той. — Мъст. Или скръб. Твой избор. — Вдиша хрипливо. — Мечът му… е изкован от Аномандър Рейк. Неговото оръжие. Преди Драгнипур. Той го остави на брат си, Андарист. А когато аз… аз… — „Беру да пази…“
И тогава гигантският воин се извърна и изръмжа:
— Ако ще браниш това тяло, хвани здраво копието.
Двете жени бяха спрели на една пресечка, пътят им — преграден от полукръг Хрътки. По-малко от двадесет крачки разделяха двете групи.
Щом видя жените, Кътър се намръщи.
— Спайт. Досети ли се? Или беше просто един проклет порив?
— Сеймар Дев — изръмжа великанът. — Вещице! Докарай Пътника тука! Ще ми потрябва!
— Проклет да си! — изкрещя жената до Кътър. — Какво има?
Но нямаше нужда от отговор. Защото вече го видя, както и Кътър.
Още Хрътки, този път бели като призраци, глутница два пъти по-голяма от Хрътките на Сянката. Изскочиха от улицата от Крайезерния, готови да се втурнат в атака.
— Мечът е — каза жената, която нарекоха Сеймар Дев. — Дошли са за меча.
Кътър усети как се смразиха краката му, а в същия миг копието се нажежи и опари ръцете му.
— Отвори ми място — каза великанът и закрачи тежко напред.
„Срещу десет Хрътки? Луд ли си?“
Кътър пристъпи вляво от воина. Вещицата се втурна към Пътника.
Дългото копие затрепери в ръцете му. Ставаше непоносимо горещо, но какво друго имаше? Няколко проклети ками — срещу тези същества? „Богове, какво изобщо правя тук?“
Но щеше да остане. Щеше да умре тук, до един великан — който бе също толкова обречен. И за какво? „Няма нищо… няма нищо в живота ми. Да обясни нещо от всичко това.“ Погледна с яд белите Хрътки. „Това е само един меч. Какво изобщо ще правите с него? Ще му сдъвчете дръжката? Ще пикаете на острието?“ Погледна гигантския воин до себе си.
— Кажи как се казваш поне.
Великанът го погледна през рамо.
— Да — отвърна и кимна рязко. — Аз съм Карса Орлонг от Теблор. Тоблакай. А ти?
— Крокъс. Крокъс Младата ръка. — Поколеба се, после добави: — Бях крадец някога.
— Бъди отново — рече озъбен Карса. — И ми открадни тази нощ живота на една Хрътка.
„Проклятие.“
— Ще се опитам.
— Така бива — отвърна тоблакаят.
Вече трийсет крачки. И белите Хрътки се развърнаха, изпълниха улицата със стена от бяла козина, издути мускули и редици остри зъби.
Вятър с дъха на гробница лъхна покрай Кътър; нещо изтрополи, задрънча рязко по камъните, а след това една ръка помете надолу…
Хрътките на Сянката връхлетяха.
И в същия миг, от пресечката вляво, дъщерите на Драконъс развихриха лабиринтите си с унищожителен грохот и вой и погълнаха петте звяра.