Рязка сеч на нащърбеното желязо изтласква Спинок Дурав назад. Кръв се плиска с всеки удар, брънки от плетената ризница се пръскат по земята. Толкова много счупени брънки, цяла диря са оставили, белязали са всяка стъпка от отстъплението му. Когато мечът му посреща яростните удари на Каллор, откатът се врязва нагоре към рамото му и сякаш смазва мускулите му в безжизнена каша…
Кръвта му изтичаше от безбройните рани. Шлемът му беше избит и единственият удар беше оставил натрошена кост на скулата и оглушало ухо.
Все още продължаваше да се бие; все още задържаше Каллор пред себе си.
Каллор.
Нямаше никой зад очите на Върховния крал. Свирепата ярост бе погълнала древния воин. Изглеждаше неуморим, бездушна бойна машина. Спинок Дурав не можеше да намери нито едно открито място, никакъв шанс за контраатака. Единственото, което можеше да прави, бе само да отбягва всеки смъртоносен удар, да сведе до минимум сблъсъка с нащърбеното острие, да превърне останалите късове от ризницата си в неумолима преграда срещу оръжието.
Целият в отоци, натрошени кокали и зейнали рани, от които бликаше кръв и мокреше вълнената подплата, залиташе под непрестанната атака.
Не можеше да продължи още дълго.
Вече бе продължило невъзможно дълго.
Спинок блокира поредното посичане, но този път звукът, който издаде мечът му, прозвуча странно глухо и ръцете му изведнъж се отпуснаха: дръжката се беше откъртила от острието. Той изпъшка, сниши се под свистящата стомана и залитна назад…
Но Каллор продължи, не му остави никакво пространство и двуръчният меч замахна отново.
Парирането на Спинок с дръжката го жегна в ръката до рамото — но успя да спре удара. Парчетата от дръжката се изсипаха между изтръпналите му пръсти.
Замахът отдолу го покоси в гърдите.
Той падна тежко на склона на изкопа и затвори очи. Рукналата от гърдите му кръв го обля.
Чу над себе си хрипливия дъх на Каллор.
Пот закапа по лицето на Спинок, но той не отвори очи. Беше я усетил. Далечната смърт. Да, беше я усетил точно както се боеше, че ще я усети. Толкова се боеше, че ще я усети. И от всичко, което бе постигнал тук, на този кръстопът, от всичко, което бе сторил до този момент, нищо не можеше да се сравни с цената на усмивката, която се появи сега на разцепените му окървавени устни.
И само това задържа меча на Каллор от последното забиване. Задържа го… за малко.
— Какъв беше смисълът, Спинок Дурав? — промълви тихо.
Но падналият воин не отвърна.
— Изобщо не можеше да спечелиш. Нищо не можеше да направиш, освен да умреш тук. Кажи ми, проклет да си, какъв беше шибаният смисъл?
Въпросът излезе на хлип, страданието в него бе толкова неподправено, че Спинок се сепна, отвори очи и погледна Каллор.
Зад силуета, с неговия ореол от разрошена, сплъстена от пот коса, зад вдигащите се и спускащи се рамене видя Велики гарвани, двадесетина или повече, полетели от юг.
Все по-близо и по-близо.
С усилие Спинок отново съсредоточи погледа си върху Каллор.
— Не разбираш. Все още не разбираш, Каллор, но ще разбереш. Някой ден ще разбереш.
— Той не те заслужава!
Спинок се намръщи. Примига, за да проясни погледа си.
— Ох, Каллор…
Лицето на Върховния крал беше опустошено от скръб и всичко, което бушуваше в очите на древния воин, беше… не на място. Нищо общо нямаше с легендата, наречена Каллор. Нищо общо с кошмарите, които кръжаха и кръжаха около самото име. Не и с безжизненото море от пепелища по пътя му. Не, онова, което Спинок видя в очите на Каллор, бяха неща, които, подозираше той, никой друг нямаше повече да види.
Беше дар.
— Каллор — промълви той. — Чуй ме. Приеми го, ако искаш, или изобщо недей. Аз… съжалявам. Че бе въвлечен в това. И… и дано един ден покажеш истинската си същност. Дано един ден бъдеш избавен от проклятието в очите на света.
Каллор извика стъписано и залитна назад. Съвзе се и изръмжа озъбен:
— Моята истинска същност? О, проклети глупако! Виждаш само онова, което искаш да видиш! В този последен миг от твоя жалък, безполезен живот! Душата ти дано да ври вечно в сърцето на звезда, Тайст Андий! Дано копнееш вечно за онова, което никога не можеш да имаш! Цяла пъклена вечност!
Спинок потръпна при тази тирада.
— Проклинаш ли ме, Върховни кралю? — прошепна той.
Лицето на Каллор изглеждаше готово да се разкъса от страдание. Той вдигна ръка пред очите си.
— Не. Разбира се, че не. Ще те убия чисто. Заради онова, което ми показа тази нощ — никога не съм се изправял пред такава отбрана. — Замълча, очите му горяха в кухините си. — Имаше шансове, Спинок. Да отвърнеш с удар. Можеше да ме раниш — да, можеше да ме…