От горния нар се разнесе сумтене.
— Отворът е твърде малък, знаеш ли — измърмори Могора. — Много очебийно го правиш, съпруже.
— Може пък да съм си очебиен, не си ли го помислила? Не, разбира се, че не. Че тя никога изобщо не мисли. Тя си има десет хиляди очи и ни едно от тях не може да види отвъд космите в носа й. Чуй ме добре, жено. Всеки знае, че мулетата стоят над конете във всяко отношение. Включително улучването на отвора. Ами че благословеният ми слуга тука предпочита да използва клозети, вместо просто да го тръска на пътя. Има благоприличие у нея, което едва ли може да се каже за тебе, нали?
— Не би ли трябвало да си покажеш носа малко? Поклонниците ти се молят за внимание, знаеш ли.
— Аз поне имам поклонници. А ти просто ги плашиш. Ти плашиш всички.
— Дори теб?
— Разбира се, че не. Богове на бездната, тя ме ужасява! По-добре да не го знае обаче. Това би било зле. Трябва скоро да направя нещо! Да й откъсна краката може би? М-да, това би свършило работа. Да я оставя да лежи на гръб, да дращи във въздуха и да скимти жално. О, въображението е прекрасно нещо, нали?
— Когато имаш само него.
— Когато имам само него? Що за идиотщини ми дърдориш сега? Това беше странно. Почти все едно че може да ми чете мислите. Добре е, че не може обаче.
— Чакай малко — изсъска Могора. — Онова муле беше мъжко! Готова съм да се закълна!
— Проверявала си го, а?
— Още една стъпка в тая посока, съпруже, и ще те убия със собствените си ръце.
— Хи-хи. Какъв ужасен, отвратителен ум имаш, жено.
— Не, този път няма да ме разсееш. Мулето ти току-що си смени пола и след като го знам, може би виждам в него съперница, но знаеш ли какво? Може да те има. С моята благословия може, о, да!
— Популярността е проклятие — разсъди на глас Искарал, изпружен и с ръце под главата, зяпнал стегнатите въжета под горния дюшек. — Не че ще го научи изобщо. Добре ще е да посетя местния храм, да наложа тираничното си господство над местните послушници, факири жреци и жрици. Жрици! Може пък да има една-две хубавици. Като Върховен жрец бих могъл да си ги подбера, както ми се полага по право. Да правя жертвоприношения в сянката между краката й, да…
— Ще го науча, Искарал Пъст — сопна се Могора и се размърда над него. — И щом го науча, ще си взема ножа и някоя нощ, докато спиш, ще направя клъц-клъц, и ще ми запееш като детенце, и ще клякаш да правиш пиш, и какво ще иска тогава от теб жена или муле?
— Махни ми се от главата, жено!
— Не е трудно да разбера какво си мислиш.
— Само така си мислиш! Все по-опасна става, трябва ни развод. Не се ли развалят точно затова повечето бракове? Когато жената стане твърде опасна? Тъй трябва да е. Сигурен съм. Е, тогава пък ще съм свободен, нали? Свободен!
Мулето зарева.
Могора се смя толкова силно, че се подмокри — ако смрадливите капки отгоре бяха онова, което Искарал Пъст предполагаше.
Сцилара и Кътър бяха заели койките най-близо до кърмата в опит да си осигурят малко интимност и бяха опънали през коридора парче резервно платно. Въпреки това почти безумният смях на Могора стигна до тях и Кътър се намръщи.
— Ако тия двамата просто можеха да схванат колко идеални са един за друг, щяхме най-после да имаме малко спокойствие.
Сцилара се усмихна.
— Сигурна съм, че го разбират. Повечето бракове включват мисли за взаимно избиване от време на време.
Той я изгледа.
— Доста странни представи имаш, Сцилара. За какво ли не.
— Чудех се, като тръгнеш тази нощ, ще поискаш ли да ти правя компания? Или предпочиташ да тръгнеш сам?
Той не можа да издържи погледа й, затова показно разкърши гръб и се изтегна на койката.
— Разбира се, че не. Ханът „Феникс“ ще ти хареса. Мийзи, Ирилта, Мурильо, Кол и Круппе. Е, може би не Круппе, който дразни някои хора, но е съвсем безвреден… предполагам. — Порови в кесийката на колана си и извади една монета. Син морантски сребърен скиптър. Започна ловко да я върти между пръстите си. — Ах, как ще се изненадат, като ме видят.
Тя се усмихна.
— Закъснялото завръщане на Кътър.
— Е, „Кътър“ не е името, под което ме знаят. Тогава бях Крокъс Младата ръка.
— А той къде е сега? Този Крокъс Младата ръка?
Той помълча малко, примижал към монетата в ръката си, после отвърна:
— Мъртъв. Отдавна мъртъв.
— И как ще погледнат приятелите ти на това?
Той се изправи рязко. Беше някак неспокоен и отбягваше да я погледне в очите.
— Не зная. Няма да се зарадват.
— Мисля да те оставя сам в това, Кътър — каза Сцилара. — Ще тръгна с Баратол и Чаур да обикаляме по нощните пазари и разни такива неща… сега тук има празненства, нали? Звучи привлекателно. Колкото до запознанството ми с приятелите ти, най-добре да изчака ден-два.