— Не за това бях тук, Каллор.
Върховният крал се взря в него и на лицето му бавно се изписа разбиране.
— Да. Беше, за да ме задържиш.
Спинок отново затвори очи и отпусна глава.
— За малко. Може би никога няма да го приемеш, но беше за твое добро. Там е пълна бъркотия. В онзи град. Господарят ми поиска да те задържа.
Каллор изръмжа:
— Колко щедър в милостта си е твоят господар!
— Да — въздъхна Спинок. — Винаги беше щедър.
И се възцари тишина.
Нито звук. Десетина уморени удара на сърцето. Още толкова. Най-сетне някаква стара тревога накара Спинок отново да отвори очи и да се взре в Каллор.
Който стоеше над него, навел глава.
— Да — промълви с искрена скръб Спинок. — Отиде си.
Каллор не вдигна очи. Не помръдна.
— И тъй — продължи Спинок, — аз застанах тук. Вместо него. За последен път. — Замълча. — И да, с това смъртта ми изглежда някак… по-лека…
— О, ще млъкнеш ли? Мисля.
— За какво?
Каллор срещна погледа му озъбен.
— Онзи кучи син. Онзи дързък, нагъл кучи син!
Спинок се вгледа във Върховния крал и изпъшка:
— Е, това е.
— Не искам да те виждам повече, Спинок Дурав. Кръвта ти изтича. Ще те оставя така. Чувам, че така е по-леко… но пък какво ли знам аз?
Тайст Андий се загледа след него, докато той се отдалечаваше по пътя, към онзи прелестен град, който все още кървеше от собствените си ужасни рани.
Твърде късно бе да направи каквото и да е, дори и да го искаше. Но Спинок Дурав подозираше вече, че Каллор можеше просто да не направи нищо. Можеше да остане встрани.
— Върховни кралю — прошепна той. — Всичко, което си искал винаги, е трон. Но повярвай ми, не искаш трона на Рейк. Не, горди воине, точно него не би поискал. Мисля, че може би току-що го разбра.
Разбира се, с Каллор никога не можеше да си сигурен.
Великите гарвани вече се спускаха, тупваха тежко върху разкаляния, оплискан с кръв път.
А Спинок Дурав се взря в небето, понеже прелетяха две тъмни сенки с очертания на дракони, едва на хвърлей камък от земята.
Спуснаха се след Каллор.
Видя как единият дракон изведнъж извърна глава, очите му блеснаха към него и съществото свърна встрани и се понесе обратно.
След миг другият дракон достигна Каллор. Хвана го съвсем изненадващо — ноктестите крака замахаха, сграбчиха Върховния крал и го вдигнаха във въздуха. С грохот на огромните криле драконът понесе жертвата си все по-високо. Гневни крясъци отекнаха смътно от мъжа, загърчил се в жестоката хватка.
Дракон и Върховен крал се понесоха зад хълма на север.
Един от Великите гарвани кацна почти в краката на Спинок.
— Старице! — Спинок се закашля и изплю кръв. — Мислех си… Даруджистан…
— Даруджистан, да. И аз бих искала. Да почета, да видя. Да помня и да плача. Но нашият Господар… мислеше за тебе. — Главата се кривна. — Когато те видяхме да лежиш тук, с Каллор, надвесен над теб, както толкова обича да прави, помислихме, че сме закъснели — помислихме, че сме предали нашия Господар — теб. Помислихме… о, все едно.
Великият гарван едва дишаше.
Спинок разбра, че онова, което вижда в древната птица, не е умора. „Не можеш да лееш сълзи, но сълзите все пак идват. Злочестината, ужасното страдание.“
Драконът, който се беше върнал, вече кацаше в тревите южно от пътя. Преобрази се и бавно закрачи към Спинок, Старата и грачещите й деца.
Корлат.
Спинок щеше да й се усмихне, но бе загубил сили за такива неща, тъй че можеше само да я погледа, докато идваше към него. Тя избута с ботуша си настрани грачещата Старица. Коленичи, протегна ръка и погали натрошената страна на Спинок. Очите й бяха пусти.
— Братко…
Старицата изграчи:
— Просто го изцери и да се свърши — преди да е поел сетния си дъх пред нас!
Корлат извади малка чудновата стъкленица.
— Ендест Силан смеси това. Би трябвало да стигне. — Дръпна запушалката и леко допря гърлото на стъкленицата до устните на Спинок, след това я повдигна, за да излее съдържанието, и той усети как течността се хлъзна в гърлото му. Изведнъж го обля топлина.
— Достатъчно поне за да те отнеса у дома. — И тя се усмихна.
— Последният ми полет в негово име — каза Спинок Дурав. — Направих каквото ме помоли той, нали?
Лицето й се изопна в скръб и тъга.
— Имаш много да ни разкажеш, братко. Толкова много трябва да се… обясни.
Спинок погледна към Старицата.
Великият гарван се сниши и подскочи няколко стъпки встрани.
— Обичаме тайните си — изграчи тя. — Когато те са единственото, което имаме!
Корлат отново го погали по бузата.
— Колко дълго? — попита тя. — Колко дълго го задържа?
— Ами… запалих факлите… привечерта тъкмо гаснеше…