„Защото тя се е отвърнала.“
Срещу всичко това — самотен стар сломен маг.
Не беше честно.
Времето беше врагът. Но пък, каза си тя с горчивина, времето винаги е било врагът.
Ендест Силан не можеше да изтласка назад всеки пробив. Беше започнала да усеща щетите, нанесени над Нощ, над Тайст Андий в този град. Идваше като болест, като провал на вътрешните равновесия. Нощ отслабваше.
„Всички отслабваме.“
Стар сломен мъж. Не стигаше, а всички го бяха знаели — всички освен един, от когото зависеше най-много. „Лорд Рейк, твоята вяра те заслепи. Виж го, коленичил там — там, Господарю мой, е твоята фатална грешка в преценката.“
„А без него — без силата тук и сега да задържи всичко надалече — без това твоят величав план ще рухне в руини.“
„И ще вземе със себе си всички ни.“
„В името на Бездната, ще вземе всички ни.“
Вече изглеждаше толкова очевидно. Да стоиш в присъствието на Рейк означаваше да изпитваш огромна, ненакърнима увереност. Че той може да тласка нещата с такава точност, че да те изпълни с възхита, с неверие и почуда.
Плановете на Сина на Тъмата никога не се проваляха. Вярвай в него и всичко ще си дойде на мястото.
„Но колко много планове завършваха сполучливо тъкмо заради вярата ни в него? Колко пъти ние — хора като Ендест Силан и Спинок Дурав — вършим неща извън възможностите ни просто за да гарантираме, че визията на Рейк ще се окаже вярна? И колко пъти може той да иска това от тях, от нас?“
Аномандър Рейк не беше тук.
Не, той си беше отишъл.
Беше си отишъл завинаги.
Къде беше тогава онова здраво ядро на увереност, в което биха могли да се вкопчат? В отчаяние, в жалка потребност?
„Не трябваше изобщо да оставяш това на нас. На него.“
Болестта пълзеше и обземаше цялата й душа. А когато отстъпеше, последната опора, бранеща всеки Тайст Андий в Черен Корал, щеше да поддаде.
И всички щяха да умрат. Защото те бяха плътта на Куралд Галайн.
„Враговете ни се хранят с плът.“
„Лорд Аномандър Рейк, ти ни изостави.“
Стоеше в нишата като в саркофаг. Гледаше като в треска как Ендест Силан бавно се смъква там, в центъра на онази горда непокорна мозайка, проснала се по пода.
„Ти ни провали.“
„А сега те проваляме ние.“
Апсал’ара изохка от непоносимата болка и се хвърли назад по гредата. Кожата по дланите и ръцете й до лактите беше почерняла. Зарита отчаяно и се избута още назад от вихрения въртоп от тъмнина. Хлъзна се на гръб по мазното от пот, слуз и кръв дърво. От ръцете й се вдигаше пара. Пръстите й се бяха сгърчили като корени…
Болката бе толкова силна, че почти съвършена. Тя се загърчи, заизвива се в неумолимата й прегръдка и накрая се изтърколи от гредата. Веригите застъргаха в прогизналото дърво. Тежестта й ги дръпна надолу с дрънчене и тя чу как нещо се… счупи.
Тупна върху зацапаната с пепел глина.
Вдигна ръцете си и ги зяпна. Видя покритите със скреж пранги, а под тях — прекършените брънки.
Беше усетила как фургонът се беше обърнал. Ужас и неверие бяха изпълнили душата й и необходимостта да направи нещо я беше надвила, бе потиснала всякаква предпазливост, бе потиснала самия здрав разум.
А сега, докато лежеше в студената кал, си помисли да се разсмее.
Беше свободна.
Свободна, без да има къде да избяга. Със сигурно мъртви ръце — а какво може да направи един добър крадец с мъртви, гниещи ръце?
Помъчи се да разтвори пръстите си. Видя как кокалчетата изпукаха като овъглено месо. Червени пукнатини зейнаха в плътта. И зяпнала, видя първите капчици кръв, бликнали от тях. Добър знак ли беше това?
— Огънят е живот — замълви Апсал’ара. — Камъкът е плът. Водата е дъх. Огънят е живот. Камъкът е вода, е плът, е дъх, е живот. Отскубни цвете от полето и то няма да разцъфти. Вземеш го и красотата умира, и онова, което притежаваш, става нищожно. Аз съм крадец. Взимам, но не пазя. Всичко, което печеля, го захвърлям. Взимам богатството ти само защото ти го цениш. Аз съм Апсал’ара, Господарката на крадците. Само ти трябва да се боиш от мен, ти, който жадуваш да притежаваш.
Видя как пръстите й бавно се заизправяха, видя как ивиците кожа се вдигнаха и след това се отпуснаха.
Щеше да преживее това. Ръцете й бяха докоснали Мрака и все още бяха живи.
Сякаш имаше значение.
Дори тук, под фургона, я обкръжаваха страховитите звуци на битката. Хаосът настъпваше от всички страни. Души умираха в неизброима чет и виковете им издаваха толкова неописуема загуба, че Апсал’ара отказваше да мисли за това. Смъртта на доблестни души. Огромна и безсмислена саможертва. Не, не си струваше да мисли за това.