Превъртя се настрани, след това се надигна на ръце и колене.
Запълзя.
И после изохка отново, когато един познат глас изпълни главата й.
„Господарке на крадците. Вземи окото. Окото на бога. Апсал’ара, открадни окото…“
Разтреперана… удивена… как? Как можеше да проникне така в ума й? Можеше да го направи само ако… само ако…
Изохка за трети път.
И тъй… веднъж от болка, веднъж в почуда, веднъж… с надежда.
Запълзя отново.
„Откъсни своето цвете. Идвам за теб.“
„О, да, идвам за теб.“
С всяка погълната душа мощта на хаоса нарастваше. Гладът кипваше с подновена сила, а обсадените защитници правеха още една стъпка назад.
Но стъпките свършваха.
Неумолимите легиони обкръжаваха спрелия вече фургон и смаляващия се около него кръг от души. Безбройните мъртъвци, които се бяха отзовали на последния призив на Гуглата, се стапяха, повечето бяха твърде древни, за да пробудят в себе си спомени за сила, да си спомнят дори, че самата воля съдържа сила. И като заставаха срещу врага, не правеха много повече от това да забавят настъплението на хаоса, докато всичко останало от тях се разкъсваше погълнато.
Някои обаче бяха направени от по-здрави неща. Сивите мечове, поднесени на Гуглата от загубата на Финир, се бореха с мрачна ярост. Командващият ги Брукалаян беше като забит дълбоко в земята изправен камък, способен сякаш единствено с воля да стои непоклатим, непокорим. Беше правил това и преди в края на краищата. Отрядът се сражаваше и се задържа дълго — впечатляващо дълго, — но фланговете вече бяха под атака и нищо не можеше да се направи, освен да се оттеглят още по-плътно до огромния фургон с неговата грамада от трупове.
Десетки Сегюле, всичко, което бе останало от силите на Втория, се свързваха в невъзможно тънка линия със Сивите мечове. Всеки от тях бе загинал от Аномандър Рейк и само това знание беше достатъчно, защото пареше като отровна киселина, жилеше като срам. Носеха маските си и докато се сражаваха, боядисаните резки, знаците за воински ранг, започнаха да избледняват, изтъркани от пламъците на хаоса, докато маската на лицето на всеки воин не лъсваше чиста. Сякаш тук, в света на този меч, някоя сила можеше да наложи по-големи истини. Тук, сякаш казваше Драгнипур, всички вие сте равни.
Другият фланг на Сивите мечове се съединяваше с друг стегнат възел от войници, Подпалвачите на мостове, в който отстъпваха останки от други малазански сили, привлечени от доминиращата мощ на елитния отряд и от командира им, когото всички вече знаеха с името Искар Джарак.
Подпалвачите на мостове се бяха подредили в полукръг, който бавно се свиваше под тежестта на атаката. Сивите мечове на единия фланг и останките от Окованите на другия, където огромен демон стоеше на върха на непокорен боен клин, който отказваше да се огъне. Сълзи се стичаха по лицето на демона — скърбеше за падналите, докато се сражаваше. Сърцето на Перла бе готово да се пръсне от тази скръб. Перла не се биеше за себе си, нито за фургона, нито дори за Портата на Мрака, Странстващата крепост. Демонът се сражаваше за своите братя по съдба, както някой войник щеше да се сражава въпреки неминуемото поражение.
В гъмжащото от пепел небе оковани дракони, Локуи Вайвал и Енкар’ала, пронизваха спускащите се с грохот буреносни облаци. Мълнии изригваха и ги загръщаха в ореол, и ги разкъсваха бавно на парчета. Но те продължаваха да се бият. Енкар’ала нямаше да отстъпят, защото бяха обезумели от ярост. Локуи Вайвал намираха в сърцата си сила много по-голяма от скромния им ръст. Не, те не бяха дракони; бяха по-малките им родственици, но им беше позната силата на насмешката и на презрението. За Енкар’ала самият хаос бе нещо достойно за презрение. Драконите, много от които бяха оковани още от времето на Драконъс, бяха безразлични към Портата, към всички други злочести жертви на този страховит меч. Не се биеха заради никаква благородна кауза. Не, всяко от съществата се биеше само, за себе си, и всички те знаеха, че оцеляването няма нищо общо с благородството. Никакъв съюз не беше поставен на везните, никаква мисъл за борба в единство не докосваше разбушувалите се умове на тези същества. Нищо в природата им не бе създадено да се приспособи за нещо друго освен за единична битка. Сила и проклятие, но в тези свирепи, гибелни облаци тази сила пропадаше и самото естество на драконите вече ги унищожаваше.
Битката кипеше. Унищожението с оглушителен писък изтласкваше всичко друго от умовете на защитниците. Превръщаха волята си в оръжия и с тези оръжия сечаха през белия безформен враг, но той се вдигаше срещу тях все по-многоброен, виеше, смееше се и мечовете тътнеха с грохот по щитовете.