Ток нямаше представа откъде бе дошъл проклетият кон, но явно някаква изумителна воля подклаждаше огъня в душата му. Приживе не беше гледан за война, но въпреки това се биеше като звяр, два пъти по-голям от тежестта си. Риташе, тъпчеше, хапеше с ярост. Уикска порода — беше съвсем сигурен в това, — същество със смайваща издръжливост, носеше го в разгара на битката и той започваше да подозира, че ще се провали, ще падне преди коня.
Унизително… не, вбесяващо.
Мъчеше се да го удържи, докато търсеше къде да се хвърли отново срещу напиращата стена от хаотичен гняв. Поддаваше се вече на този жалък навик, на всичкото това безкрайно умиране и умиране. Разбира се, това щеше да е последният път и някой по-добър човек от него щеше да намери утеха в това. По-добър човек, да.
Вместо това негодуваше. Плюеше в окото на несправедливостта и продължаваше да се бори, докато безоката му кухина го сърбеше адски, докато сякаш не започна да цвърчи навътре в мозъка му.
Изтърва юздите и едва не се катурна от седлото, когато конят препусна в галоп, далече от първата редица на Мостоваците. От устата му изригна поток ругатни — искаше да умре редом с тях, нужно му беше това… Не, не беше от тях, не можеше да се сравни с тяхната сила, с извисилата им се дива ярост — беше видял Тротс сред тях, и Деторан. И толкова много други, и самия Искар Джарак сред тях, макар че за Ток беше съвсем неясно защо Уискиджак бе предпочел някакво име от Седемте града вместо истинското си. Не че рангът му беше достатъчно висок, за да го попита — богове, дори и да беше, нямаше да може да се доближи, толкова плътно се бяха подредили Подпалвачите на мостове около него.
А сега тъпият кон го отвеждаше все по-далече и по-далече.
Видя далече напред Господаря на Смъртта. Стоеше неподвижно, сякаш съзерцаваше гости на някое проклето градинско увеселение. Конят понесе Ток право към стария кучи син, който бавно се обърна в последния момент, докато конят спираше сред пръски пепел и кал.
Качулатия бог погледна надолу към пръските по разръфания си халат.
— Не ме гледай! — изръмжа Ток. — Опитвах се да подкарам коня настрана!
— Ти си моят Вестител, Ток-младши, и се нуждая от тебе.
— За да направя какво? Да известя предстоящата ти женитба ли? Коя е костеливата старица, впрочем?
— Трябва да отнесеш съобщение…
— Къде да го отнеса? Как? В случай, че не си забелязал, имаме малка неприятност тук, Гугла. Богове, окото ми… уф, липсващото, искам да кажа — побърква ме!
— Да, липсващото ти око. Значи…
В този миг конят на Ток се вдигна на задните си крака, обзет от внезапен ужас, когато един разпенен облак се понесе надолу като гигантски юмрук и погълна умиращ дракон точно над тях.
Ток изруга с изтънял от ужас глас и се помъчи да удържи коня, докато облакът и драконът рухваха… драконът се понесе към връхлитащите легиони, падна и те се изсипаха върху него и го прегазиха. След няколко мига бе изчезнал.
Конят се втурна, рязко спря…
И отново се втурна в бесен бяг, понеже със смразяващ полъх във въздуха се появи още нещо.
Можеше ли да произтече нещо добро от това да отстъпиш пред съветите на един труп? За такива въпроси Глано Тарп го биваше много, само че беше забравил този път и беше смешно как слепият, ломотещ несвързано ужас може да постигне това. Лабиринти и лабиринти и портали, и Порти, и места, които никой с капка здрав разум не би поискал изобщо да посети, колкото и забележителна да е гледката — и не, проклятие, той изобщо не знаеше къде точно се бяха озовали току-що, но можеше да се досети — о, можеше да се досети, и още как — че това място не е никак хубаво.
Цвилеха коне (но пък те винаги цвилеха, когато пристигнеха), каляската плесна в гадната кал сред хор от гневно скърцане, разхвърчаха се парчетии, трясък и суматоха, впрягът се залюшка насам-натам — а небето се сриваше на гигантски кълба от живак и дракони имаше там, и вайвали, и Гуглата знаеше още какво…
Вериги пометоха напред и назад, от двете страни и нагоре, всички изсипали се от най-гадния фургон, който Глано бе виждал — натоварен с повече тела, отколкото бе разумно, още по-малко възможно.
Тъй че той, разбира се, закова всички спирачки — какво друго трябваше да направи? И тогава се разхвърчаха тела. Суитист Сафърънс, присвита на мека пухкава скоклива топка, тупна и подскочи, и се затъркаля и затъркаля. Онзи озъбен грамадан Грънтъл, заизвива се във въздуха тъй, че да може да падне на четири крака — мяуу — и Фейнт, съвсем не толкова елегантна въпреки изобилнопищния си чар, пльосна се по очи разперила ръце и крака, глупавото момиче. Емби и Юла прелетяха покрай него прегърнати като любовници, поне докато земята не се надигна отдолу да ги цунка. Реканто Илк кацна до Глано и гърбът на капрата изпращя.