Както се оказа, Драконъс грешеше.
Имаше още един. Още един.
Появи се с мощта на планина, рухнала в дълъг, оглушителен, унищожителен взрив. Сребристите облаци се разкъсаха, пометени от тъмни ветрове. Легионите, притискащи от всички страни, заотстъпваха в ужас и хиляди брънки на стягащия се кръг, спечелени с такава ярост, бяха изгубени в един миг. Драконите запищяха. Изригнаха гласове, изтръгнати сякаш от гърлата — от натиска, болката, смазващата сила…
Хаосът потръпна и бавно започна да се стяга отново.
Никоя сила не може да надвие този враг. Унищожението бе собственият му закон и докато се самопоглъщаше, щеше да погълне всичко останало. Хаосът, препускащ по пътя на Тъмата и идващ винаги невидим, от неочаквани източници, от места, където никой не би и помислил да погледне, още по-малко да се пази от тях.
Мечът и всичко в него умираше вече, най-сетне; умираше.
Ръката на Гуглата беше пуснала рамото му и Драконъс се смъкна на колене.
Още един.
И да, той знаеше кой вече е сред тях.
Трябваше ли да се разсмее? Трябваше ли да го потърси, да се изсмее в лицето му? Трябваше ли да стисне гърлото му така, че да се вкопчат един в друг, докато над тях не се спусне забравата?
Не, нямаше да направи това.
„Кой иска моята прошка?“
Ако имаше силата, щеше да извика.
„Аномандър Рейк, не трябва да молиш. Тази молба, уви, трябва да дойде от мен.“
„Майката Тъма плених тук. Твоята майка… И тъй, какво ще направиш сега?“
Един удар на сърцето по-късно от Драконъс се изтръгна глух стон и той вдигна глава, отвори отново очи и прошепна:
— Рейк?
И бавно се изправи. И се обърна към фургона.
За да види.
Втория видя как падна още един Сегюле. После обърна коня си и с гняв се взря с мъртвите си очи в една висока богато украсена каляска, когато впрягът й от цвилещи коне се понесе напред. Хора се бяха вкопчили от едната страна и се държаха на живот и смърт, докато се разтваряше цепнатината… и конете изчезнаха в нея.
Вестителят на Качулатия — онзи едноок войник — заби пети в хълбоците на коня си и ги последва.
А гласът на Бога на Смъртта прониза Втория:
„Изглежда, че все пак си нужен, както подозираше. Сега върви. И знай това, стари приятелю: ти ми служи добре.“
„Не съм вече богът на смъртта.“
„Когато изпълниш и тази последна задача, твоята служба приключва. А след това — е, Скинър чака…“
Втория отметна покритата си с маска и шлем глава и нададе ликуващ вой. Прибра двата меча и препусна след впряга.
Вестителят изчезна пред очите му.
И цепнатината започна да се затваря.
Втория пришпори отдавна мъртвия си кон в гаснещия портал…
И напусна селението на Драгнипур. Другите Сегюле тъй или иначе бяха обречени и макар в тази последна битка всеки от тях да беше изкупил донякъде срама си от това, че е загинал срещу един чужденец, това не беше основание да падне редом с тях.
Втория не се задържа дълго след другите, докато те препускаха с грохот през непознати лабиринти, о, не. Защото беше призован. Беше призован от едно оръжие в нужда…
Яхнал кипналите яростни ветрове на бурята, с дрънчене на броня и кънтеж на конски копита по каменните плочи, Втория видя каквото търсеше и помете надолу с ръка…
— Ще взема това — изсмя се кух металичен глас. И копието бе изтръгнато от ръката на Кътър. Сред плясък на кожени дрипи, протрити каиши и ръждясали токи немъртвият Сегюле, който веднъж, преди много време, му беше дал това оръжие, го приготви за бой и препусна право срещу белите Хрътки.
— Скинър! — изрева. — Идвам! Но първо тези красавци…
Карса Орлонг отстъпи встрани при внезапната поява на някакъв воин с броня, яхнал чудовищен мъртъв кон, но щом видя, че новодошлият препусна срещу Хрътките, изръмжа и закрачи след него.
Копието се насочи надолу от лявата страна, тъй че тоблакаят мина отдясно, без да откъсва очи от Хрътката, която явно се готвеше да атакува конника откъм незащитената страна.
Два звяра и двама воини се срещнаха.
Копието на конника прониза гърлото на едната Хрътка точно под челюстта и се вряза в основата на черепа. Назъбеното острие изригна от другата страна сред взрив от сива каша, кръв и натрошена кост.
Карса замахна надолу с две ръце, щом другата Хрътка се надигна на задните си крака, за да стегне челюсти върху дясното бедро на непознатия. Кремъчното острие се хлъзна през гръбнака и отсече дебелия като на кон врат, но се заклещи и инерцията на звяра, който вече падаше, повлече със себе си и оръжието, и Карса върху камъните.