Карса, чиито по-дълги крачки го бяха отпратили пред Втория, нададе бойния вик на Теблор — древен вик, чуван само когато стареите заплетат сказанията си за древни герои — и Хрътката, захапала трупа на Рейк, потръпна.
Пусна разкъсания, натрошен от зъбите й крак и скочи срещу нападащия Тоблакай.
Две къси копия поразиха животното отляво. Не се забиха дълбоко и паднаха, но това бе достатъчно, за да отвлече вниманието на Хрътката и тя рязко изви глава към новите нападатели.
Две млади жени Теблор стояха от другата страна на широката улица и невъзмутимо зареждаха нови копия в метателните ремъци. Между двете стоеше голямо проскубано псе, настръхнало, с оголени зъби, и ръмжеше толкова ниско, че звукът все едно идваше от земните недра.
Хрътката се поколеба.
Карса се хвърли към нея, оръжието му изсвистя във въздуха…
Звярът скочи и побягна… а мечът на тоблакая отсече опашката му и нищо повече.
Хрътката нададе вой.
Карса се обърна и настъпи към другото животно — беше измъкнало копието и вече също бягаше, оставяйки след себе си диря от кръв.
Сегюле прибра оръжието си.
Карса се поколеба за миг, след това пристъпи и застана над тялото на Аномандър Рейк.
— Победени са.
Лицето с маската се извърна рязко. Мъртвите очи зад цепките го изгледаха.
— Отдавна беше, когато чух за последен път този боен вик, Тоблакай. — И добави: — Дано никога да не го чуя повече.
Но вниманието на Карса бе привлечено от жените Теблор и кучето, което тръгна напред, размахало отрязаната си опашка.
Карса Орлонг го зяпна как закуца към него и едва потисна хлипа си. Беше пратил кучето си да се върне у дома. Полумъртво, преди толкова време. Вдигна очи към двете смълчани момичета Теблор. Трудно му бе да ги види през сълзите… познаваше ли ги? Не, твърде млади изглеждаха.
Изглеждаха…
Хрътките на Сянката бяха изтласкани назад, не можаха да устоят срещу съчетаното чародейство на Спайт и Енви. Магията разкъсваше козината им. Кръв плискаше от муцуните им. И от всички страни връхлитаха сили, които се стремяха да ги съкрушат, да ги унищожат.
Пребити, гърчещи се, те се оттегляха назад, стъпка по стъпка.
И Дъщерите на Драконъс се приближаваха към лелеяната си плячка.
Мечът на техния баща.
Рождено право, което от толкова време им бе отказвано. Разбира се, Енви, както и Спайт, разбираха цената на търпението. Търпение, да, за да се домогнат до своя блян, да утолят своята нужда.
Хрътките не можеха да им се противопоставят. Нито по сила, нито на свирепата им воля.
Дългото чакане беше почти приключило.
Сестрите едва забелязаха безшумно дошлия впряг далече зад Хрътките. Същото, уви, не можеше да се каже за онзи, който излезе от него и извърна зверските си очи към тях.
Този твърд, убийствен поглед постигна целта си.
Те спряха. Магията замря. Хрътките, ръсещи кръв, която се изпаряваше под утринната светлина, закуцукаха назад към падналия Рейк и Драгнипур.
Енви и Спайт се поколебаха. Страсти и копнежи бяха натикани с жалки писъци обратно в ковчежетата им. Планове се пренастроиха припряно и с неохота. Търпението… ах, да, търпението се съживи отново.
„О, добре. Може би следващия път.“
Жестоката битка в почти разрушената сграда беше приключила. С разтуптяно от страх сърце, Сеймар Дев предпазливо се приближи. Провря се през развалините и натрошените греди, промъкна се покрай една от вътрешните стени, останала почти непокътната, и се взря в двата застинали на пода огромни звяра.
От гърлото й се изтръгна тих стон. Сеймар се приближи колебливо и след малко се усети, че се е смъкнала и седи върху парче от откъртена стена, зяпнала окървавената изпохапана глава на мечката.
Хрътката също едва дишаше, притисната под гигантското й тяло. От ноздрите й бликаше червена пяна и всеки дъх бе по-плитък от предишния. Най-сетне с една последна, едва доловима въздишка тя издъхна.
Очите на Сеймар Дев се върнаха на бога, който толкова я беше терзал, вечно надвиснал зад нея, вечно душещ във въздуха, вечно търсещ… какво?
— Какво? — попита тя сега тихо, с хриплив шепот. — Какво искаше?
Едното останало око на звяра сякаш се извърна леко към нея в червения кръг. И тя видя болката в него. И скръбта.
Извади ножа си от канията. Точно това ли трябваше да направи? Не трябваше ли просто да го остави? Да го остави да напусне това несправедливо, безсърдечно съществуване? Последният от своя род. Забравен от всички…
„Добре. Няма да те забравя, приятелю.“
Натопи острието в локвата кръв под главата на мечката. И зашепна думите за обвързване, заповтаря ги отново и отново, докато и сетната светлинка на живот не напусна божието око.