Той най-после я погледна.
— Сигурна ли си? Ти не…
— Сигурна съм — прекъсна го тя. — Тази нощ трябва да си сам. Ще има достатъчно въпроси, на които да отговаряш, без присъствието ми да обърква нещата още повече.
— Добре. — Облекчението бе осезаемо. — Но ела утре — всички знаят къде е ханът, трябва само да попиташ.
— Разбира се — отвърна тя и стана. — Време е да потърся Баратол, за да не тръгне без мен.
— Сигурно вече се свечерява.
— Да, Кътър. Дръпването на Богинята да е с теб тази нощ.
— Благодаря. — Но отговорът беше вял.
Докато се провираше по тесния коридор, принудена да избута мулето настрани, Сцилара си каза, че болката, която изпитва, е неоправдана. Той бе намерил утеха в прегръдките й, защото нямаше никоя друга. Никаква любов не беше намесена тук. Никога не бе споменавана, нито нашепната в сънените мигове след ласките. Нищо повече от взаимно удовлетворение, утеха и удобство. И това време вече бе отминало, да. Събирането със стари приятели притегляше Кътър като маяк — онзи стар свят, в който той беше знаел своето място. Достатъчно трудно щеше да е да успее отново да се вмести в него. Да обяснява коя е тази надебеляла смучеща лула бивша курва до него щеше само да го затрудни още повече.
Беше я променил, осъзна тя, докато се качваше през отвора. Все едно бе попила от неговата колебливост, от липсата му на увереност. Вече не чувстваше в себе си онази нагла безочливост, която й бе така присъща някога. Не беше вече готова винаги да отвърне с презрение, не беше вече бронирана срещу капризите на този проклет свят. Тук, само на десетина крачки от най-големия град, който бе виждала, не беше нито времето, нито мястото за такава слабост.
Какво пък, стабилността на Баратол можеше да отвърне на нуждата й. Временно поне.
Щом стъпи на главната палуба, видя, че назрява буря. Бок’аралите се бяха струпали на перилото откъм кея и тичаха напред-назад, а в другия край на подвижното мостче стоеше агент на пристанищния началник с няколко градски стражи, които вече вадеха палките и се готвеха да нападнат кораба.
Баратол и Чаур се измъкнаха от трюма и ковачът се запровира напред през врещящите и плюещи маймуни.
Тя много добре разбираше желанието му да предотврати ескалацията. Спайт съвсем не беше от най-уравновесените, които познаваше. Един объркан спор като нищо можеше да доведе до драконска ярост, която да опустоши и пристанището, и половината град. Само заради някакво си неразбирателство за пристанищни такси.
„Толкова с незабелязаното пристигане.“
Забърза напред, като разбутваше бок’арала, и заразвързва кесията си.
Удар в слепоочието и той се превъртя, изведнъж събудил се, ножовете сами се появиха в ръцете му и остриетата задраскаха в каменните плочи на пода. Рамото му се удари в стена и той примига в сумрака.
Над него стоеше висока фигура в опърпана кожена ризница с метални ленти. През разкъсаната зелена кожа смътно се белееха натрошени ребра. Лице, обгърнато в сянка, тъмни очни кухини, широка резка за уста, от която стърчаха бивни.
Ралик Ном бавно огледа привидението. Ножовете в облечените му в ръкавици ръце му се сториха съвсем безполезни. Главата му кънтеше. Погледът му се спря на коравите носове на полуизгнилите мокасини на демона.
— Ти ме ритна.
— Да — последва хрипливият отговор.
— Защо?
Демонът се поколеба, после отвърна:
— Стори ми се най-подходящо.
Намираха се в някакъв тесен коридор. Вляво от Ралик имаше тежка врата от черно дърво с бронзов обков. Вдясно, точно зад демона, имаше Т-образна пресечка и две двойни врати срещу нея. Светлината от фенера, който съществото държеше в едната си съсухрена дългопръста ръка, изглеждаше едновременно бледа и студена, хвърляше размити равнодушни сенки по каменните стени. Таванът беше сводест, камъните ставаха все по-малки към върха, зидани като че ли без хоросан. Миришеше на прах и гнило, въздухът беше безжизнен и сух.
— Като че ли… Нищо не помня — каза Ралик.
— Има време.
Целият беше изтръпнал. Мускулите му се разтрепериха дори само от усилието да се надигне, за да подпре гръб на стената. Главата го болеше не само от ехото на проклетия ритник.
— Жаден съм. Ако няма да ме пребиваш до смърт, демоне, намери ми нещо за пиене.
— Не съм демон.
— Такива неща никога не е лесно да се отгатнат — отвърна с ръмжене Ралик.
— Аз съм Джагът. Раест, някога тиран, сега затворник. „Онзи, що се въздигне, ще падне. Онзи, що падне, ще бъде забравен.“ Тъй рече Готос, макар че, уви, изглежда, всички трябва да чакаме вечно, преди неговото име да потъне в забрава.