Колко мрачно. Колко благородно. Колко поетично. Да, щяха да пеят за битката, всички онези сияещи лица в някой бъдещ храм от бял девствен камък, всички онези блеснали очи, така възрадвани да споделят триумфалната слава на героичния сиърдомин.
Не можеше да не се засмее.
Тя го разбиваше, къс по къс. Беше истинско чудо, че част от душата му все още оставаше, все още можеше да разпознава себе си.
„Виж ме, Спинок Дурав, стари приятелю. Доблестни приятелю. И нека се посмеем заедно.“
„Над глупавото ми позьорство.“
„Бях подигран от собствената си гордост, приятелю. Смей се, да, както толкова искаше да го правиш всеки път, когато ме побеждаваше на онова малко бойно поле, там на зацапаната маса в онази влажна жалка кръчма.“
„Не си представяше как се борех да се задържа за тази своя гордост, поражение след поражение, съкрушителна загуба след съкрушителна загуба.“
„Тъй че нека вече захвърлим невъзмутимите си маски. Смей се, Спинок Дурав, докато гледаш как губя отново.“
Дори не беше я забавил. Мечовете се врязваха в него от всички страни, по три, по четири наведнъж. Тялото вече дори не знаеше накъде да падне — атаките й бяха единственото, което все още го държеше право.
Беше изгубил меча си.
Можеше дори да е изгубил ръката си, която го беше държала. Нямаше как да го разбере. Никакъв усет нямаше извън това осъзнаване на подигравката. Това самотно вътрешно око, приковано немигащо в жалката му същност.
А сега, най-сетне, тя трябваше да е захвърлила всичките си оръжия, защото ръцете й се бяха вкопчили в гърлото му.
Той отвори с усилие очи, взря се в смеещото се лице…
„О.“
„Вече разбирам. Ти си се смеела.“
„Ти, не аз. Теб съм чувал. Да, вече разбирам…“
А това означаваше, че той… ами, беше плакал. Дотук с подигравката. Истината беше, че у него не бе останало нищо освен самосъжаление. „Спинок Дурав, сега извърни очи. Моля те, извърни очи.“
Ръцете й се стягаха около гърлото му. Тя го надигна от земята и го задържа високо. Така, че да може да гледа лицето му, докато изтръгваше живота от него. Да гледа и да се смее в обляното му със сълзи лице.
Върховната жрица стоеше с ръце на устата. Беше замръзнала от страх и гледаше как Умиращия бог унищожава Ендест Силан. Трябваше вече да е рухнал, трябваше да се е стопил под тази яростна атака. И всъщност бе започнало. Но някак, по някакъв невероятен начин той продължаваше да се държи.
Беше се превърнал в една последна, крехка преграда между Тайст Андий и този ужасяващ, безумен бог. Беше се присвила от страх в сянката му. Беше безумна самонадеяност да повярват, че ще могат да устоят на тази мерзост. Без Аномандър Рейк, без Спинок Дурав дори. И вече усещаше, че всички нейни ближни са притиснати, не могат да вдигнат ръка да се защитят, лежаха с оголени гърла, докато отровният дъжд се изливаше на порой по улиците, бликаше изпод вратите, през прозорците, прояждаше покривните плочи като киселина, изливаше се по греди и боядисваше в кафяво всяка стена. Братята и сестрите й бяха започнали да чувстват жаждата, започнали бяха да желаят първата убийствена глътка — като нея.
А Ендест Силан задържаше врага.
Още един миг.
И още един…
В селението на Драгнипур всяка сила беше спряла да се сражава. Всяка сила, всяко лице — Драконъс, Гуглата, Искар Джарак, Окованите, войниците на хаоса — всички се бяха обърнали и бяха зяпнали небето над фургона.
И самотната висока фигура, изправена над могилата от тела.
Където бе започнало нещо необикновено.
Татуираната шарка се беше надигнала — сякаш пластът, който бе съществувал пред очите на всички, вече издаваше само една страна, едно измерение на далеч по-голяма същност. Която се вече се надигаше, разгъваше се като сложна и съвършена мрежа, паяжина, която лъсваше като мокри мастилени нишки във въздуха около Аномандър Рейк.
Той бавно вдигна ръце.
Легнал почти в краката на Рейк, Кадаспала се заизвива, обзет от трескава радост. Мъст и мъст и да, мъст.
„Мушкай! Скъпо дете! Мушкай сега, да, мушкай и мушкай…“
Дич — всичко, което бе останало от него, — зяпна с едното око. Видя как една неимоверно дълга обвита в татуировки ръка се вдигна високо, видя ножа в нея, стрелна се като нападаща змия към гърба на Рейк. И нищо в тази гледка не го изненада.
Единствената цел на детето-бог. Единственото основание да съществува.
А той бе неговото око. За да гледа в душата му отвътре и отвън. За да усеща сърцето му, а това сърце преливаше от живот, от ликуване. Да си роден и да живееш е такъв дар! Да разбереш единствената цел, да стиснеш и да забиеш ножа дълбоко…