Но нямаше как да бъде чут. Мъжът, който доскоро бе Аномандър Рейк, се разпръсваше в света на Куралд Галайн, по онзи задълго останал затворен път, който можеше — просто можеше — да го отведе до нозете на самата Майка Тъма.
Която се беше отвърнала.
— Майко Тъма — прошепна Драконъс. — Вярвам, че трябва отново да обърнеш лицето си към него. Трябва отново да обърнеш лицето си към своите деца. Твоят син настоява. Той го иска. Отвори очите си, Майко Тъма. Виж какво направи той! За теб, за Тайст Андий — но не за себе си. Виж! Виж и знай какво направи той!
Мракът се събуди. Шарката бе завладяла самата Порта и потъваше, потъваше надолу, оставяше зад себе си Драгнипур, оставяше завинаги ужасния меч…
В храма на Сянката в Черен Корал, града, който се давеше в отровен дъжд, Клип и богът в него стояха над свитото на пода тяло на Ендест Силан.
Играта беше свършила. Цялото наслаждение от победата беше помръкнало поради нелепата, упорита съпротива на стареца.
Пръстените се въртяха и въртяха на едната ръка, докато той изваждаше камата с другата. Кърваво, да, но кратко, окончателно.
И изведнъж видя как подът оживя: черни кипящи жилки заоформяха шарка и отдолу в дълга въздишка се надигна леденостуден лъх. Мръсните пелени на дъжда замръзваха в мига, в който всяка капка стигаше до студения въздух, падаха и се пръскаха по надигналите се плочи. И този студ се издигаше все по-високо и по-високо.
Умиращия бог се намръщи.
Шарката се разширяваше и покриваше целия под на олтарната зала, пълзеше навън. Изглеждаше странно безформена, сякаш имаше повече измерения, отколкото погледът можеше да улови.
Целият храм затрепери.
Присвити на един насип на билото на гористия склон, Спиндъл и Монкрат зяпнаха небето над Черен Корал. Във въздуха се бе появила странна, наподобяваща лабиринт шарка, издуваше се, разширяваше се — и започна да се спуска над града.
И едно от пипалата на тази шарка докосна дракона на кулата и те видяха как съществото разпери крилете си на огромни пурпурни ветрила, видяха как се вдигна главата му на дългия врат и как разтвори челюсти.
И Силана изрева.
Оглушителен звук. Вик на скръб, на гняв, на развихрена воля.
Драконът се хвърли в снишаващата се шарка, в пропадащото небе и се понесе над града.
Спиндъл се изсмя злобно.
— Бягай, Градитан. Бягай! Тази огнена кучка търси теб!
Нимандър изохка и издърпа ръката си от ръката на Аранта — тя беше станала непоносимо студена, изгарящо студена, убийствено студена.
Той залитна.
Бяха в огромна олтарна зала. От сводестия таван се спускаше странна безплътна шарка, безброй свързани черни нишки, които бавно се смъкваха надолу, докато други пипала се надигаха от самия под.
И Нимандър чу шепота й:
— Портата. Как… о, мой прескъпи сине… о, Аномандър…
Клип стоеше в центъра на залата. Обърна се към тях.
Пръстените се въртяха на тънката верижка… а после спряха, задържани в шарката, верижката потръпна и се изпъна.
Внезапна болка вцепени лицето на Клип.
Чу се някакъв мек пукот, верижката се вряза в показалеца му… пръстените изхвърчаха, пронизаха през шарката. Полетяха през нишките все по-бързо, стопиха се в мъгла и изчезнаха.
Нимандър пристъпи покрай Аранта и скочи към Клип.
А Клип се олюля и погледна надолу — сякаш за да потърси отсечения си пръст някъде в краката си. На лицето му се бе изписало стъписване и болка, объркване…
Винаги беше подценявал Нимандър. Лесно допустима грешка. Грешките често се оказват такива.
Толкова приличаше на баща си, толкова бавно се поддаваше на гнева, но когато гневът дойдеше… Нимандър сграбчи Клип за предницата на кожения жакет, вдигна го и с един свиреп замах го просна на пода.
И съживи в него Умиращия бог. Кипнал от ярост, той се надигна бясно срещу Нимандър.
А той дори и не трепна, извади меча си съвсем спокойно.
Леко докосване по рамото го спря.
Аранта — която вече не беше Аранта — го избута встрани и тръгна напред.
Но не… стъпалата й дори не докосваха пода. Извиси се нагоре сред потоци от мрак, които се сипеха като коприна, и се взря в Умиращия бог.
А той, озовал се лице в лице с Майката Тъма — с въплътената Древна богиня — потръпна. Присви се на пода, смали се.
„Тя не се пресяга от отвъдното. Вече не. Тя е тук. Майката Тъма е тук.“
И Нимандър я чу как каза:
— Ах, сине мой… приемам.
Портата на Тъмата вече не скиташе. Не бягаше повече. Беше намерила своя нов дом. Тук, в сърцето на Черен Корал.