Малко сила сякаш се връщаше в крайниците му.
— Спомням си нещо… нощ на кръв, празника Джедероун. Малазанци в града…
— Злокобни събития, също тъй лишени от смисъл, както тогава. Ти спа доста време, убиецо. Дори отровата на оръжията ти е загубила цялата си сила. Макар че отатаралът във вените ти тече неподвластен на времето — малцина биха направили като теб. Толкова по-добре, предполагам.
Ралик прибра ножовете в каниите и бавно се надигна. Всичко около него закръжи и той затвори очи, докато мине шеметът.
Раест продължи:
— Скитам из тази къща… рядко. Навярно е изтекло доста време, преди да разбера, че тя липсва.
Ралик примижа към високия изгърбен джагът.
— Тя ли? Коя?
— Истинският демон. Воркан я наричат сега, мисля. Ти лежа до нея, неподатлив на хода на времето. Но тя вече се е пробудила. Всъщност избягала е. Би могло да се сметне за… смущаващо. Стига да те интересува, разбира се.
Воркан, Майстор на Гилдията на убийците, спомни си той. Тя беше ранена, умираше и той се мъчеше да я носи, без да знае защо, без да знае с каква цел. До къщата, която бе израсла от самата земя. Домът, който малазанците наричаха Азат. Породен от тиранския Финнест… Ралик погледна намръщено Раест.
— Къщата. Тя е твоят затвор.
В отговор — свиване на рамене, от което изпращяха кости.
— Тежестите от притежаване на недвижимо имущество.
— Значи си бил тук оттогава. Сам. Дори не си обикалял насам-натам. С два полутрупа, задръстили коридора ти. Колко време, Раест?
— Не съм тоя, когото трябва да питаш. Вдига ли се слънцето в небето навън, слиза ли после отново? Кънтят ли камбани да възвестят контрол, когато никой вече не съществува? Още ли мерят тленните глупци отрязъците, водещи до тяхната смърт, залагат ли удоволствия срещу цени, настойчиви ли са все още в заблудата, че делата имат стойност, че светът и всички богове седят и съдят всяко решение, взето или невзето? Още ли…
— Стига — прекъсна го Ралик и се изправи, като се подпря на стената. — Попитах „колко време?“, а не „защо?“ или „какъв е смисълът?“ Ако не знаеш отговора, просто така кажи.
— Не зная отговора. Но трябва да поправя едно от предположенията ти. Аз не обитавах тук сам, макар сега да е така, ако не се броиш ти, разбира се, но не очаквам твоята компания да трае дълго. Онзи легион от безразсъдни глупци, които наричаш свой народ, несъмнено копнее за завръщането ти. Кръв чака камите ти, кесията ти жадува за монетите, които ще я пълнят с всеки живот, който откраднеш. И тъй нататък.
— Щом не си бил сам преди, Раест…
— А, да. Отвлякох се с мисли за човешкото безсмислие. Господарят на Драконовата колода беше, казано на прост език, натрапник квартирант тук в дома за известно време.
— А след това?
— Напусна.
— Не е затворник значи. Този Господар.
— Не е. Като теб е, безразличен към нещастната ми съдба. Сега ще се възползваш ли от привилегията си, убиецо?
— Какво имаш предвид?
— Ще напуснеш ли сега, за да не се върнеш нивга вече? Да ме изоставиш във вечна самота, без нищо освен паяците в леглото ми и празните долапи в кухнята ми, с насмешливия шепот на въздушни течения и смътния тропот на сухи клони по кепенците? И странния писък понякога, щом нещо неприятно бъде погълнато от пръст и корени в двора. Ще ме оставиш ли просто така в този свят, убиецо?
Ралик Ном зяпна джагъта.
— Представа нямах, че моята безсъзнателност толкова е облекчила самотата ти, Раест.
— Такава нечувствителност от твоя страна не ме изненадва.
— Отговорът ми е: да, наистина ще те оставя в твоя свят.
— Липсва ти благодарност.
Ралик придърпа наметалото на раменете си и огледа оръжията си. Имаше засъхнала кръв, но тя само се разсипа на черни снежинки.
— Прости ми. Благодаря ти, Раест, за ритника в главата.
— О, няма защо. Хайде, напускай. Почваш да ми омръзваш.
Вратата се открехна със силно скърцане. Навън бе нощ, но тъмнината бе изтласкана нагоре в небето от дръзките сини пламъци на Даруджистан. Някъде отвъд полезрението му, както бе застанал на прага, улиците вряха и кипяха от пиянство и веселие. Поредното празненство, поредното полубезумно отпразнуване на спасението.
Тази мисъл разбуди друго предчувствие в душата на Ралик Ном, предчувствие, което отмете последната прах от, както подозираше, един дълъг, много дълъг сън. Преди вратата зад него да се затвори, той се обърна и едва успя да различи Раест, който все още стоеше в коридора.
— Защо ме събуди?
В отговор джагътът пристъпи напред и затръшна вратата с гръмовен трясък, който хвърли заспалите птици в паника и ги разпиля в нощта.