Кой го бе убил? Никой не беше сигурен. Слухове за връщането на Воркан подхранваха спекулации за някаква жестока измяна. Малазански договор. Сляпа божия ярост. Но явно тази смърт беше предречена, защото не се ли бяха появили поклонниците на Десемврий от храма си? Не беше ли тъкмо време за Бога на трагедията? О, беше, разбира се, беше със сигурност.
И тъй, непризовани от никого, хората заизлизаха на улиците. Редяха се от двете страни по пътя, по който бе тръгнал Каладън Бруд, за да изчакат преминаването му; а щом процесията ги подминеше, тръгваха след нея, река от човешки същества.
В това утро Даруджистан не беше като никой друг град. Нямаше улични продавачи, които да хвалят на висок глас стоката си. Пазарните сергии останаха затворени. Рибарски лодки не се отлепваха от кейовете, за да се плъзнат по огледалните води на езерото. Становете останаха неподвижни, вретената не се завъртяха. И от всеки храм камбаните подеха своя траурен звън. Разноглас, звучен, извисяваше се като накъсано ехо, сякаш самият град беше намерил своя глас и този глас, толкова изпълнен с хаоса на скръбта, говореше за всеки гражданин, за всички жреци и жрици, за самите богове в техните храмове.
Сред кънтящите камбани Велики гарвани се извисиха в пушливото небе, полетяха над покривите и се събраха в кръжащ зловещ ескорт. Отпърво бяха само стотици, след това станаха хиляди. Кръжаха в небето, дошли сякаш за да донесат мрак на Даруджистан, сякаш за да загърнат в траурен саван тялото долу.
А малко отвъд градчето Беля, изкачил се на първия от хълмовете Джадроуби, един самотен воин с меч се обърна към скръбния звън на камбаните и към птиците. И каквото и да имаше в очите му, нямаше кой да го види.
Тъй че той обърна гръб на Даруджистан и продължи по пътя си. Това, че нямаше къде да отиде поне в този момент, бе несъществено. Самотата намира собствения си път. За оногова, който не желае да сподели бреме. И самотата изобщо не е подобаващият спътник за вечно изгубените, но е единственият, който познават.
В този момент друг самотен мъж, облечен в ризница, седеше в една кръчма в градчето Беля. Идеята да погледа траурната процесия в града изглеждаше твърде… противна. Каллор презираше погребенията. Тези празненства на провала. Това жалко пълзене. Всяка жива душа застанала там и принудена да зяпне ухиленото лице на тленността — не, това не беше за Каллор.
Той предпочиташе да изрита това пикливо, вмирисано, скапано лице точно между шибаните му очи.
Кръчмата беше празна, понеже никой друг явно не споделяше чувствата му. И толкова по-добре за него.
Или така поне си казваше, загледан в халбата вкиснат ейл и заслушан в онези проклети камбани и в ужасния грак на огромните гарги. И този хор му звучеше потискащо познат. Смърт, разруха, скръб.
— Чуваш ли? — промълви той на халбата. — Пеят нашата песен.
Бленд влезе в кръчмата и я завари празна — само историкът се бе присвил на любимата си маса, забил поглед в зацапаното протрито дърво. Тя го изгледа намръщено.
— Кой е умрял?
Дюйкър не вдигна глава.
— Не кой, Бленд. По-скоро какво. Какво умря? Повече, отколкото изобщо ще разберем някога, мисля.
Тя се поколеба.
— Наглеждал ли си Пикър?
— Тя излезе. Преди четвърт камбана.
— Какво?!
— Каза, че ще се върне.
— Тъй ли? Само това ли каза?
— И още нещо. Нещо за „проклетите торкви“. — Най-сетне я погледна с безрадостните си както винаги очи. — Седни, Бленд. Моля те. Не искам да съм сам точно сега. Ще се върне.
В този момент една камбана закънтя точно над тях и двамата се снишиха от оглушителния й ек.
— Богове на бездната! — изруга Бленд. — Кой е горе на камбанарията?
Дюйкър се беше намръщил.
— Единственото друго лице тук е Сцилара. Предполагам… — И млъкна, а тъжните му очи станаха още по-тъжни.
Бленд се тръшна на стола.
— Тя дано скоро се умори, че ще се наложи да се кача горе.
Седяха умълчани и търпяха грохота на камбаната. Бленд се загледа в Дюйкър, зачудена от това негово усилващо се униние. А после изведнъж се сети нещо.
— Ние нали я смъкнахме тази камбана!
— Да, Бленд. В избата е.
— О!
Нищо чудно, че изглеждаше окаян.
— Каниш се да й отрежеш главата ли? — попита Сеймар Дев.
Карса Орлонг — стоеше над Хрътката, която беше убил, — изсумтя:
— Това мога да го направя и с кухненски нож. Виждаш ли как се е врязал мечът ми през гръбнака? Все едно съм сякъл дърво.
Тя усети, че трепери. Реши, че е от умората.
— Твои дъщери са, нали?
Карса хвърли поглед през рамо към двете момичета Тоблакай, които наблюдаваха отстрани мълчаливо, в очакване.