— Изнасилих майка и дъщеря.
— Е, страхотно.
— Беше мое право.
— Смешно.
— Кое?
— Тази идея за „право“. Как толкова често претенцията за право води до това друг да загуби своите права. В който момент всичко се свежда до това кой държи най-дългия меч.
— Спечелих това право, като убих мъжете им. Това беше племенна война, вещице. — Замълча. — А и бях млад.
— Богове на бездната, всъщност ми казваш, че имаш скрупули?
Тоблакаят извърна очи от мъртвата Хрътка и пак погледна към дъщерите си.
— Имам много — отвърна. — Но не и за тези двете.
— А ако те изпитват друго, Карса?
— А защо? Дадох им живот.
— Струва ми се, че никога няма да те разбера — каза Сеймар Дев. Погледна момичетата. — Те разбират ли какво казваме? Едва ли. Предполагам, че не са научили езика на Седемте града. Не съм те видяла още да им говориш, Карса. Какво чакаш?
— Чакам да измисля какво да им кажа — отвърна той.
В този момент още една жена се появи в уличката. Погледът й се спря на Карса Орлонг и тя се приближи.
— Тоблакай. Трябва да ти предам едно съобщение. — Говореше на малазански.
— Не те познавам — отвърна й Карса на същия език. — И не ща да те познавам.
— Чувствата са взаимни — сопна се тя. — Но нека това не ни отвлича. — Замълча. — Искаш ли да го чуеш насаме, или може би трябва да го извикам така, че да чуят всички?
Карса погледна Сеймар Дев развеселен.
— Казвал ли съм ти, че малазанците ми харесват, вещице?
— Да — отвърна тя с въздишка.
— Няма нужда да викаш, малазанко. Нито ще се крием в някой ъгъл. Е, кажи ми това загадъчно съобщение. Но първо ми кажи от кого е.
— Добре. От Гуглата е според мен.
Сеймар Дев изсумтя:
— Чакай да се сетя. „Продължавай да си вършиш работата добре. Искрено твой.“
Малазанката я изгледа.
— Хм, като свърши всичко това, позволи ми да те черпя едно пиене.
Сеймар Дев повдигна вежди.
— Съобщението — изръмжа Карса.
— Така. То е следното. Не трябва да напускаш Даруджистан.
— А ако го направя?
— Тогава ще загубиш възможността да изпълниш клетва, която някога си дал.
— Давал съм много клетви.
— Изненадана съм, че го чувам.
Карса се усмихваше, но нещо убийствено се беше пробудило в тази усмивка.
— Нещо повече ще ми кажеш ли?
Жената отново се поколеба.
— Премислям. Това наистина трябва да е насаме — моите уважения, вещице — той така те нарече, нали? Просто…
— Казвай де — настоя Карса.
Сеймар Дев се впечатли, като видя как малазанката не трепна пред застрашителната му усмивка.
— Тоблакай, ще бъдеш необходим.
— За какво?
— Да убиеш един бог.
— Кой бог?
Малазанката зяпна, за първи път смутена, откакто бе дошла.
— Би трябвало да побегнеш, когато ти казах това. Всеки с малко ум в главата щеше да го направи.
— Тогава си намерила не воина, когото търсиш — каза Сеймар Дев, устата й беше пресъхнала. — И беше права, иска ми се да не бях чула това. Сега ще се отдалеча, за да можеш да си предадеш съобщението докрай.
— Иди в кръчмата „При К’рул“ — каза й малазанката. — Кажи им, че Пикър те е пратила. Закуска, прилично вино, и ако Бленд предложи да ти приготви баня и може би да те насапуниса, бъди мила с нея.
— Много щедро от твоя страна, предполагам.
— Е, аз съм си щедра — отвърна Пикър.
Сеймар Дев тръгна да потърси кръчмата „При К’рул“. Това със закуската звучеше чудесно, наистина, както и за приличното вино. Колкото до банята — какво пък, ако настина й я предложеха… хм, чувстваше се твърде уморена, за да се съпротивлява.
Десетки хиляди вече вървяха след волската талига и товара й, докато тя се тътреше по пътя си от Крайезерния и в квартал Джадроуби. Кънтяха камбани; Великите гарвани кръжаха, добавяйки към звуците жалния си грак. А откъм хълмовете отвъд Портата на Двата вола в утринното небе вече се вдигаха облаци прах.
Не се наложи на Каладън Бруд да вади всеки камък, нито да чопли с лопатата в каменистата земя. Лабиринтът на Теннес беше оживял и плътта на Бърн бе придобила нова форма и ново предназначение. В това избрано място един хълм се беше преобразил. И когато Бруд отведе вола до входа на прохода и вдигна тялото на Аномандър Рейк, камерата вътре бе готова. А когато след това излезе и спря, сякаш стъписан да види десетките хиляди скърбящи, оформили кръг около хълма, видя и вдигнатия огромен покривен камък, разцепил на две обраслата с трева пръст.
И Каладън Бруд го избута с една ръка на мястото му, и хвана чука си. За да запечата гробната могила завинаги.
Аномандър Рейк бе погребан в мрак. Без оръжия, без никакви гробни дарове, без богатство, без драгоценни притежания. Плътта му не бе обработена, за да устои на опустошенията на развалата. Дори кръвта и мозъкът, зацапали лицето му, не бяха отмити. Никой от тези погребални ритуали не бе присъщ за Тайст Андий — за тях отиващата си душа оставяше плътта сляпа, безчувствена и безразлична.