Смъртта те отнася в една река от мрак, която преминава и напуска разрушения град Карканас, отдавна мъртвата, отдавна изоставена утроба. В реката. А реката трябва да пътува вечно, вечно.
Каладън Бруд запечата гробницата, а върху покривния камък от избелял доломит постави символ, всечен дълбоко. Древен баргастки глиф, чието значение бе точно и при все това съдържаше безброй пластове — макар това да е известно само за онези, които в живота си са се изправяли пред него.
Един-единствен баргастки глиф.
Който гласеше Скръб.
Когато Барук се качи в каляската си и тя пое към достолепното имение на Висшия алхимик; когато воинът Тоблакай и Пикър приключиха разговора си и всеки от тях си тръгна по пътя, първият последван от двете си дъщери и куцукащото псе; когато на мястото, където двама воини се бяха срещнали в смъртоносен двубой, не остана нищо освен парчета зидария, потъмнели от слънцето петна разлята кръв и неподвижните тела на мъртви Хрътки на Светлината — когато всичко това отмина, от сенките излязоха две фигури.
Едната беше едва видима, въпреки ярката слънчева светлина: призрачна, подпряна на тояжка. И след известно мълчание заговори хрипливо. Отначало — една-единствена дума:
— Е?
А спътникът му отвърна подобаващо:
— Е…
Тояжката тропна няколко пъти по камъните.
А спътникът рече:
— Не е в ръцете ни повече. До самия край.
— До самия край — съгласи се Сенкотрон. — Знаеш ли, Котильон, Каладън Бруд никога не ми е харесвал особено.
— Нима? Изобщо не знаех.
— Мислиш ли…
— Мисля, че не се налага да се тревожим в това отношение — каза Котильон.
Сенкотрон въздъхна.
— Доволни ли сме? Беше… деликатно… синхронизирането на нещата. Доволни ли сме? Би трябвало.
— Проклетите Хрътки на Светлината — каза Котильон. — Това беше неочаквано. Две, да. Но десет? Богове на бездната.
— Хм! Мен повече ме безпокоеше временното здравомислие на моя маг.
— Така ли го наричаш?
— Той имаше шанс — нищожен, но все пак шанс. Представи си той ако владее Драгнипур…
Котильон изгледа накриво спътника си.
— Да не би да намекваш, че нямаше да го отстъпи? Амманас, моля ти се. Всичко това беше твоя игра. Не можеш да ме заблудиш с това, че той уж се канеше да те измами. Ти се закле, че няма да се опиташ да откраднеш меча. Но, разбира се, изобщо не спомена, че някой от Върховните ти жреци няма да го направи за теб.
— И щеше да е мой! — изсъска изведнъж Сенкотрон, обзет от гняв. — Ако не беше онзи безобразен дебелак с мазната уста! Мой!
— На Искарал Пъст искаш да кажеш.
Сенкотрон се отпусна отново и почука с тояжката.
— Щяхме да се видим очи в очи с него, рано или късно.
— Съмнявам се.
— Добре де, кой изобщо го интересува какво си мислиш ти?
— Та къде е той сега?
— Пъст? В храма, къде. Рови из архивите на Книгата на Сенките.
— И какво търси?
— Някаква клауза, каквато и да е, позволяваща на един Върховен жрец да има две жени.
— А има ли такава?
— Откъде да знам?
— Е, не я ли написа ти? — каза Котильон.
Сенкотрон нервно сви рамене.
— Зает бях.
— Тогава кой?
Сенкотрон си замълча.
Котильон повдигна вежди.
— Само не Пъст! Книгата на Сенките, където той е провъзгласен за Мага на Висшия дом на Сянка?
— Нарича се делегиране — сопна се Сенкотрон.
— Нарича се идиотщина.
— Е, много смешно. Смея да кажа, че ще намери каквото търси, нали?
— М-да, и мастилото още ще е мокро.
Помълчаха. Котильон въздъхна и рече:
— Трябваше да му дадем няколко дни според мен.
И този път не говореше за Искарал Пъст.
— Освен ако не искаш да бъде нарязан на късове — да, няколко дни.
— Не бях сигурен, че, хм, ще приеме. До този момент той… — Котильон потръпна и се загледа нагоре по улицата, сякаш се напрягаше да види самотна, крачеща смутено към тях фигура, с меч в едната ръка. Но не, той нямаше да се върне. — Знаеш ли, всъщност предложих да му обясня. Можеше да облекчи съвестта му. Но той не се заинтересува.
— Чуй ги тези проклети камбани — измърмори Сенкотрон. — Главата ме боли достатъчно и без тях. Да вървим, приключихме тук.
Да, бяха приключили тук. И си тръгнаха.
Някой сграбчи Белам Ном изотзад и го бутна към стената. Счупената ръка го заболя адски, той изохка и му причерня. Зяпна спрелия го мъж и ахна:
— Чичо… — А зад Ралик видя друго познато лице. — И… чичо.