Ралик го пусна и го изгледа намръщено.
— Изглеждаш ужасно, Белам.
А Торвалд добави:
— Целият проклет клан Ном е навън да те търси.
— О!
— Няма да позволя наследникът на рода да липсва дни наред — каза Торвалд. — Имаш отговорности, Белам. Виж ни двамата, дори ние не бяхме толкова празноглави на младини, а не сме наследници на нищо. Тъй че сега трябва да те придружим до вкъщи. Видя ли колко работа ни отвори?
Тръгнаха. Не беше далече.
— Вярвам, че поне онзи, с когото си се счепкал, е пострадал по-лошо, Белам — подхвърли Ралик.
— А, мисля, че да.
— Е, това поне е нещо.
След като избутаха младежа през портата и надникнаха след него да се уверят, че наистина се е прибрал, Ралик и Торвалд си тръгнаха.
— Биваше си го това — изсумтя Ралик. — Цялата онази глупост за нас на младини.
— Трудното беше да не се изхиля.
— Е какво пък, не бяхме чак толкова лоши. Поне докато не ми открадна приятелката.
— Знаех си, че не си го забравил!
— Предлагам сега да отидем при милата Тисера и мисля да се постарая да си я открадна обратно.
— Не очакваш да ни направи закуска, нали?
— Защо не?
— Тисера не е слугиня на никого, братовчеде.
— О, добре. Можеш да си я задържиш тогава.
Торвалд се усмихна. Толкова лесно беше да изработи Ралик. Открай време си беше така — лесно можеше да го накара да си мисли точно каквото Торвалд искаше да си мисли.
Ралик вървеше до него, също тъй доволен, след като с крайчеца на окото си забеляза зле прикритата леко самодоволна усмивка на Торвалд. Да накара братовчеда си да се отпусне никога не го беше затруднявало.
Утешително е понякога как някои неща изобщо не се променят.
Кътър стоеше близо до кърмата, облегнат на перилото и зазяпан над кроткото езеро. Сестра Спайт прикри изненадата си и отиде при него.
— Връщам се в Седемте града — каза му.
Той кимна.
— Не е далече.
— А, и се радвам, че отново си тук, Кътър.
Той я погледна през рамо.
— Взе ли си каквото искаше?
— Не, разбира се… Всъщност…
— Значи не си разстроена?
— Само понеже не можах да забия зъбите си в меката гушка на сестра ми. Но това може да изчака.
Дори думите й да го стреснаха, той не го показа с нищо.
— Мислех, че ще искаш да приключиш, след като измина целия този път.
— О, има цели и цели във всичко, което правим, приятелю. Както и да е, най-добре е да тръгна веднага, по причини, които не искам да обяснявам. Ти сбогува ли се?
Кътър сви рамене.
— Мисля, че го направих преди години, Спайт.
— Добре, значи можем да потеглим?
Малко след това — корабът с лекота се бе отделил от брега и вече плуваше на запад — двамата стояха на левия борд и наблюдаваха края на погребалната процесия — там, при една нова дълга надгробна могила, издигаща се леко над околните хълмове. Тълпи граждани бяха обкръжили могилата. Безмълвието на сцената, подчертавано от далечните камбани, й придаваше някаква безплътност, като нарисуван образ, тържествен и строг зад мъглата от пушеци. Видяха и вола с талигата.
Спайт въздъхна.
— Сестра ми някога го обичаше, знаеш ли.
— Аномандър Рейк? Не, не знаех.
— Неговата смърт бележи началото.
— На какво?
— На края, Кътър.
Нямаше отговор на това. Изтекоха няколко мига в мълчание.
— Каза, че го е обичала. Какво се случи?
— Той спечели Драгнипур. Поне така предполагам — че това е било причината. Името й приляга добре, на сестра ми.
Енви.
Кътър й хвърли поглед, замислен за нейното име, името на тази красива жена до него, но благоразумно си замълча.
Камбаната, която не беше горе, най-после спря безумното си кънтене и Сцилара можа най-сетне да се загледа над града. В езерото един самотен кораб беше разгънал платна, понесен от утринния вятър. Позна тези платна и ги проследи с очи.
Кой беше на борда? Е, Спайт със сигурност. И ако имаше малко ум в главата, Баратол също. С усмихнатия Чаур до него, великанското дете с неговата детинска любов, която никога нямаше да познае измяна, поне до деня, дано да е след десетки години, когато ковачът се преклони пред старостта и си легне в леглото за последен път. Можеше почти да го види там, лицето му, дълбоките бръчки, помръкналото в черните му очи — всички загуби в живота му, смъкващи се една по една, було след було.
Чаур нямаше да разбере. Онова, което щеше да изпита, щеше да удари слепешком, като глиган в горския гъсталак, да го прегази. Щеше да е ужасна гледка да видиш горкото дете стиснато в прегръдката на болка, която не може да разбере, на загуба, която не може да проумее.
Кой щеше да се грижи за него тогава?