А нашата скъпа Сцилара? Защо тя не беше с тях? Искаше й се да има отговор на това. Но беше стигнала до някои истини за себе си. Вече вярваше, че е обречена да предлага нежна утеха на душите мимоходом. Успокояващ мост, да, който да облекчи самотата на пътя им.
Като че ли беше обречена да разтваря обятията си все за неподходящия любим, да обича изцяло и никога да не бъде обичана в замяна. Това я превръщаше в жалка участничка в този кортеж от пропилени възможности, надраскал историята на един нескопосано преживян живот.
Можеше ли да продължи да живее с това? Без да затъне в самосъжаление? Времето щеше да каже, навярно.
Напълни лулата, запали я и дръпна дълбоко.
Стъпки зад нея я накараха да се обърне…
А Баратол пристъпи, едната му ръка се плъзна зад главата й, той се наведе и я целуна. Дълга, дълбока целувка. Когато накрая я пусна, тя ахна. Невярващите й очи се взряха в неговите.
Той каза:
— Аз съм ковач. Ако трябва да изкова вериги, за да те задържа, ще го направя.
Тя примигна, след това се изсмя гърлено.
— Внимавай, Баратол. Веригите обвързват двупосочно.
Той се намръщи.
— Ще можеш ли да го понесеш?
— Не ми предлагай избор.
Яхнете ветровете на любовта, приятели! Там, до една камбанария, където мъж и жена се намират един друг, и навън сред едно езеро, под издутите платна, където друг мъж се взира на запад и бленува за сладка лунна светлина, градина и жена, която е другата половина на душата му.
Нежен полъх през една открехната врата, сладка въздишка и един страж се връща у дома и потъва в прегръдката на жена си, която е преживяла безкрайна нощ на страхове, но вече го държи в обятията си и всичко е добре, всичко е наред, а децата пищят от възбуда и подскачат из кухнята.
Реката от скръб се е изляла през Даруджистан и утрото се разраства след нея. Животи предстои да се пресъградят, рани да се изцерят.
Торба с монети тупва на масата пред жена, нова в своето блажено вдовство, и тя се чувства все едно, че току-що се е събудила от кошмар, траял десетилетия, а това за нея е някакъв личен вид любов, миг само за нея и за никой друг.
Пикър влиза в кръчмата, а там я чака Бленд със сълзи в очите, а Сеймар Дев ги гледа от една маса и се усмихва, но усмивката й е тъжна и тя се чуди що за врати чакат нея самата и коя ще се окаже незаключена, и какво би могло да има зад нея.
А в един храм Искарал Пъст подсушава мастилото и гука възхитено над литературния си гений. Могора гледа с измъчени очи, но вече мечтае за съюзи със Сордико Куалм.
Бок’арала са се скупчили и си разменят брачни дарове.
Двама дворни стражи след една натоварена нощ нахлуват в един бардак, само че не намират там никого. Любовта ще трябва да почака, но дали някой изобщо е изненадан от лошия им късмет?
А на прага на един скромен дом и работилница Тисера стои и гледа пред себе си двете любови на живота си. И за един много кратък миг въображението й се развихря. След това се съвзема и със съвсем безгрижен тон пита:
— Закуска?
За миг Торвалд е слисан.
Ралик просто се усмихва.
Един закръглен мъж предпазливо пристъпва през отломките по пътя си обратно към хана „Феникс“. Няма да е добре да остане чужд за тъгата, макар и само за да отхвърли рязко лъчезарната възхита към по-сладки неща. И тъй, докато скърби по свой си начин (над блюдото, отрупано със сладкиши), той също въздиша тъжно. Любовта е град, да, скъп на сърцето град, където хиляди и хиляди пътеки лъкатушат през сянка и светлина, през въздух застоял и наситен с цветни ухания, с парфюм, от който ноздрите се раздуват, и с тор, от която ноздрите се свиват, и златен прах има в каналите, и прерождение в пролетите сълзи.
А най-сетне стигаме до едно малко дете, което влиза в училище за дуелиране, минава през позлатените струи слънчева светлина и след това спира на десет крачки от жена, която седи на пейка, и казва нещо, нещо без звук.
Малко след това две дребосъчета притичват и спират, зяпнали Харло, а след това писват и се втурват към него.
Жената вдига очи.
Дълго остава смълчана, само гледа вкопчилите се в момчето Мю и Хинти. А след това от устата й се изтръгва хлип и тя понечва да извърне глава.
Но Харло няма да го допусне.
— Не! Аз се върнах! Тук. У дома!
Тя не може да срещне погледа му, но плаче все пак. Махва с ръка.
— Ти не разбираш, Харло. Онзи път, тогава… нямам добри спомени от онова време. Нищо добро не излезе от онова, нищо.
— Не е вярно! — извиква той, готов да заплаче. — Това не е вярно. Има ме мен.
Както Сцилара вече знаеше, някои врати не може да бъдат задържани затворени. Дръзката истина ги изритва и ги отваря широко.