Обърна се, а Скинтик каза:
— Казано е, че Аномандър Рейк щял да стои с лице към морето.
— О, и?
— Нищо. Просто забелязах, че си се загледал към сушата, към онази Велика могила. Има ли нещо около Избавителя, което те интересува?
А Нимандър само се усмихна и влезе вътре, оставяйки Скинтик зяпнал след него.
В една зала, посветена на най-тайнствените ритуали, четиридесет и седем стъпки под наземния етаж на имението на Висшия алхимик, в очертания кръг бяха поставени две железни наковални и факлите по стените мятаха треперливи пламъци по тях.
На една маса отстрани седеше вещицата, Дерудан, с наргиле. Димът се виеше от нея все едно, че издишваше пара в мразовития въздух. До ръба на кръга стоеше Воркан, която вече се наричаше лейди Варада, плътно загърната в тъмносиво вълнено наметало. Великият гарван, Старата, крачеше, все едно мери залата, кривеше глава и поглеждаше към наковалните.
Барук стоеше до вратата и държеше под око Воркан и Дерудан. Последните от Т’орруд Кабал. Вкусът в устата му беше като от пепел.
Из града имаше скрити слуги и те вече действаха. Действаха да осигурят едно злокобно завръщане, да разбудят един от древните Тирани. И двете жени в тази зала бяха в течение на това и страхът им бе осезаем в натрапчивото им униние.
Но причината да са тук не беше съдбата на Даруджистан, нито тази на Т’орруд Кабал.
Вратата се отвори със скърцане и вътре пристъпи Каладън Бруд, понесъл в едната си ръка меча Драгнипур. Спря и изгледа намръщено Воркан, а след това и Дерудан.
— Това няма нищо общо с вас.
Воркан се поклони.
— Простете, пълководецо. Но ще останем.
Барук се покашля.
— Вината е моя, пълководецо. Те, изглежда, не могат да ми се доверят — не и при такава близост до това оръжие.
Бруд се озъби.
— Аз не съм ли достатъчен гарант?
Забелязал смътната усмивка на Воркан, Барук отвърна:
— Липсата на доверие е взаимна, боя се. По-спокоен съм с тях двете пред нас, вместо да, ммм, се вторачвам във всяка сянка.
Пълководецът не откъсваше поглед от Воркан.
— Би ли ми посегнала, убийцо?
Старата се изкикоти.
— Допускам, че няма да се наложи — отвърна Воркан.
Бруд се обърна към Барук.
— Какво жалко гнездо сте, Висши алхимико. Все едно, време е.
И пристъпи в кръга. Положи Драгнипур върху двете наковални. После направи една крачка назад и застина на място, взрян в меча.
— Красив е — промълви. — Майсторска изработка.
— Дано да можеш един ден да похвалиш майстора лично — каза Воркан. — Само не очаквай от мен да ви запознавам. Не знам къде точно ще се разиграе това, стига да не е в моя град.
Бруд сви рамене.
— Не съм подходящият човек, от когото да търсиш успокоение. — Смъкна огромния чук от гърба си. — Тук съм само за да строша това проклето нещо.
Никой не отвърна и нито един мускул не трепна по лицата на гледащите, когато пълководецът направи стъпка назад и вдигна чука над главата си. Задържа го за миг.
— Готов съм да се закълна — изръмжа тихо, — че точно сега Бърн се усмихва в съня си.
И чукът се стовари.
Фишер чакаше в градината — странно освежен, ободрен — когато лейди Енви се върна в дома си. Беше вървяла сред хиляди други до една гробна могила. Беше гледала като всички други, като напълно непозната и чужда на падналия. Но съвсем не беше така.
Намери една изящна гарафа от най-тънкото натийско зелено стъкло, пълна с кехлибарено вино, взе два бокала и излезе навън да се срещне с барда. Той стана от пейката, на която седеше, и понечи да пристъпи към нея, но видя изражението й.
Беше достатъчно благоразумен, за да прикрие облекчената си въздишка. Изчака тя да напълни двата бокала до ръба и попита:
— Какво е станало?
Тя нямаше да каже, че е била при могилата. Всъщност никога нямаше да спомене за това. Не пред този мъж. Пред никого.
— Каладън Бруд. Това стана. А има и още.
— Какво?
Тя се обърна към него, изпи виното на един дъх и каза:
— Баща ми. Върна се.
О, нежен град…
Пуста равнина под пусто небе. Немощен примигващ огън, присвит в кръг от опушени камъни, вече само тлееща жарава. Нощ, огнище и една приказка, вече разнищена, разнищена докрай.
— Виждал ли си някога Круппе да танцува?
— Не. Не мисля. Нито с крака, нито със слово.
— Тогава, приятели мои, отпуснете за тази нощ. И гледайте…
Така и сториха. Бард и Древен бог, и, о, как затанцува Круппе. Сляп за заканителното мръщене, сляп за изумлението, за въртенето на очи, сляп за презрението дори — макар нито едно от тези неща да не дойде от страна на двамата зрители. Но отвъд този крехък пръстен от топла светлина, там, в огромния и необятен свят, толкова разноглас, толкова пълен със смутове, със сурови присъди и ликуващ в жестокостта си, нямаше как да се знае какво е изписано на хилядите струпани лица.