Ралик отново се обърна към пътеката, видя корените, гърчещи се като змии в мъха от двете й страни.
Провери още веднъж ножовете си, придърпа по-плътно наметалото и тръгна, за да преоткрие своя град.
И тъй, гражданите на Даруджистан ставаха все по-буйни, дотолкова, че това придаваше някакъв живот на самия град. Безразсъдни и още как, без никаква мисъл за бъдещето, било то за следващия миг или пък идната година. Газ съскаше на син пламък, акробати и мимове кръжаха из тълпите, сто хиляди музикални инструмента водеха сражения по полята на песента и ако кажеха някои схолари, че този звук сам по себе си е вечен, че се носи по безкрайни течения, несекващи фатално във враждебен бряг, нито в пространство или време, то самият живот можеше да се измери чрез неговия вик. Във времена на свободна, ясна синева и във времена на буреносни облаци, в хора от прогласи, които възвестяваха… завръщания, световете продължаваха да живеят, безсмъртни като сън.
На покрива на една кула в тази нощ стоеше жена, цялата в черно. Очи, студени като на граблива птица, се взираха надолу към покривите и озарените от искри комини по далечните съборетини на квартала Джадроуби. Застанала безмълвно над всичко това, тази жена мислеше дълго — и упорито — за бъдещето.
На една улица близо до имението на Кол загърнат в наметало мъж спря и застина като камък, докато празненството се вихреше около него. И още докато стигаше до извода, че едно публично завръщане, каквото му беше хрумнало отначало, би могло да се окаже неразумно, друг мъж — по-млад, но със същия твърд поглед в очите — продължи по пътя си към хана „Феникс“.
Далече зад втория, откъм пристанището, един ковач, неговият малоумен слуга и една жена, чиито прелестни извивки привличаха възхитени погледи от всички страни, крачеха към нощните пазари на Джадроуби и гледаха всичко с почудата и радостта, каквито биха могли да изпитат само чужденци, когато дойдат за първи път в един от най-великите градове на света. И то на празник.
По-близо до кораба, от който бяха слезли тримата, Върховният жрец на Сянка притича към близките сенки, невидимо последван от облак паяци, понесен от ветреца откъм езерото, а след двамата се разлудува орда бок’арала — много от тях натоварени с нови жертвени дарове и каквито там дрънкулки си бяха присвоили — озъбен шквал, който се вливаше в тълпите, придружен от викове на изненада, ужас и проклятия (колекцията им от вещи нарастваше с всяка кесия, кесийка и накит, достижими за ноктестите им ръце).
Капитанът на кораба бе останал на борда. Сега Спайт бе облечена в широки роби от черни и пурпурни коприни, бялото й като лунна светлина лице бе загледано намръщено към града. Мирис във въздуха, някакъв затаен аромат, навяващ спомени… о, за какви ли не места, но беше ли това наистина случайност? Спайт не вярваше в случайности.
И тъй, тя се поколеба. Знаеше какво ще й разкрие първата й стъпка на здравия камък… така че може би си струваше да изчака малко.
Не много.
Просто достатъчно.
В друга част на Даруджистан един търговец на желязо изпрати поредно послание до Майстора на Гилдията на убийците, а след това се върна в тайната си библиотека, за да чете за кой ли път древни, пълни с тайнствени прокоби свитъци. Не много далече оттам един търговски пазач с избелели татуировки седеше свъсен над чаша греяно вино в огромните си, покрити с белези длани; а откъм съседната стая се носеше детски смях и този смях го караше да потръпва.
Сред новите имения на беззаконни някога лихвари, купили си с времето почит и уважение, Торвалд Ном крадешком приближи един висок каменен покрит с шипове зид. Дългове, така ли? Ами добре, дълговете се плащат. Беше ли загубил уменията си? Разбира се, че не. Ако не друго, дарбите му се бяха изострили в несгодите на дългото пътуване през половината проклет свят. Славното му завръщане в Даруджистан все още предстоеше. На заранта, да. На заранта…
В същия този момент в една стаичка над гостилницата на хана „Феникс“ един мъж лежеше по гръб на леглото, все още изтощен от загубата на кръв. И в мислите си крачеше през гробището на миналото си, пръстите му забърсваха надгробни камъни, виждаше заплетените стръкове трева, изпълзели по прашните урни, а някъде далеч зад него в сянката се простираше младостта му — по-смътна вече, по-дълга и разръфана по краищата. Нямаше все още да вдигне ръка, за да опипа лицето си, да усети бръчките и бръчиците, изписали в уморени глифове възрастта му, чезнещия му живот.
О, плътта можеше да се изцери, да…
Долу, сред гмеж от ревящи замаяни пияници и врясъка на курви и от двата пола, един дребен закръглен мъж, седнал както винаги на личната си маса, се спря с уста, пълна със залък меденик, и като чу десетата камбана да отеква из града, килна глава и мъничките му мънистени очички се спряха на вратата на хана.