Пристигания.
Триумф и прокоба, щастливо събиране и ужасна заплаха, крилато това и крилато онова, бягства и избавления, и неизбежни сблъсъци, и престъпни искания за отплата, и всичко заради една-едничка глътка изплюто вино — о, каква нощ!
Каква нощ!
4.
Със стон като на звяр в предсмъртна агония, корабът сякаш се покатери на черните скали, преди килът да изпращи и корпусът да се разцепи с трясък. Посечени обезкървени трупове се затъркаляха и се хлъзнаха от палубата, западаха сред кипналата пяна, ръце и крака се замятаха във въртопа, преди отдръпващата се вълна да ги повлече по неравното дъно навътре към дълбините. Единственият жив, който се беше овързал за румпела, се беше заплел в разръфаните въжета и в паника опипваше за ножа си, преди следващата огромна вълна да изригне върху отломките. Побеляла от сол ръка — кожата по дланта висеше на разкъсани ивици — се вкопчи в ножа с широкото острие и го издърпа. Мъжът замахна да пререже въжетата, които го държаха за щръкналия нагоре кормилен лост, и в този момент корпусът изтътна от удара на поредната вълна и белите пръски се изсипаха отгоре му.
Щом преряза и последното въже, мъжът падна на една страна и се хлъзна към натрошеното перило; ударът изкара въздуха от дробовете му, когато се блъсна в обраслата с кора скала, и той се смъкна, отпуснат като труп, в кипналата вода.
Нова вълна се стовари върху отломките като огромен юмрук, натроши палубата с безумната си мощ, след това повлече целия корпус назад към по-дълбоките води, като остави след себе си парчета дърво, въжета и раздрано платно.
Там, където бе изчезнал мъжът, връхлитащата вода кръжеше около черната скала. Нищо не се показваше от кипналия въртоп.
Горе в небето с грохот се сблъскваха тъмни облаци, протягаха пипала в прегръдка и макар на този бряг да не се издигаха никакви дървета, а само пометени от вятъра треви, от нараненото небе като дъжд се сипеха сухи есенни листа.
По-нататък към брега водата бе заслонена от побеснялото море от рифа. Дъното беше коралов пясък, раздвижен достатъчно, за да замъгли плитчината.
Мъжът се изправи, разкърши рамене, изплю пясък и кръв и загази към брега. Вече не носеше ножа, но в лявата му ръка имаше меч в ножница, направена от две дълги ивици светло дърво и укрепена с черно желязо. Беше напукана и от десетките цепнатини капеше вода.
Под дъжда от листа мъжът се изкачи над линията на прилива и се смъкна върху купчина натрошени раковини, с ръце на коленете, отпуснал глава. Странният дъжд се усили на вихрушка от гнила растителност, като черна лапавица.
Грамадният звяр, който го връхлетя, щеше да е три пъти по-тежък от него, ако не беше прегладнял. А и изобщо нямаше да го нападне, понеже винаги боязливо беше отбягвал хората. Но се беше изгубил в прашната буря и тя го беше прогонила от степите навътре в сушата до този гол безжизнен бряг. Ако някой от труповете бе стигнал до брега, степната мечка щеше да предпочете да се засити с мърша. Уви, напастта от беди нямаше край за него.