Огромните челюсти захапаха тила на мъжа, кучешките зъби раздраха кожата и се забиха в черепа, но мъжът вече се навеждаше, извиваше се, мократа му коса и внезапно швирналата кръв се оказаха достатъчно хлъзгави, за да може да се изтръгне от мечата захапка.
Мечът, все още в ножницата, лежеше на две крачки встрани и докато се хвърляше към него, огромната тежест на мечката го затисна. Ноктите задращиха в металната ризница, разхвърчаха се разкъсани брънки. Мъжът се извъртя и удари с лакът главата на мечката достатъчно силно, за да осуети новия й опит да го захапе за тила. От сцепената устна на звяра шурна кръв.
Мъжът отново удари с лакът, този път в дясното око на мечката. Болезнен рев — и животното залитна наляво. Мъжът продължи извъртането си, вдигна крака и изрита с пети звяра в ребрата. Изпращяха кости.
Нов болезнен рев. От муцуната на мечката блъвна разпенена кръв.
Мъжът се оттласна назад и посегна към меча си. С мълниеносно движение го извади и посече врата на мечката. Древното острие се хлъзна през здравия мускул, заби се в кокала, мина през него и излезе от другата страна. Обезглавената мечка се смъкна на задница цялата в кръв, катурна се на една страна и зарита.
Мъжът се изправи. Олюляваше се. Болката в тила бе нажежена до бяло, ушите му бяха изпълнени със странно бръмчене, от черната му къдрава коса капеха гъсти вади кървава слуз.
По острието на меча кръвта закипя, почерня и се посипа на прах.
От небето все така валяха мъртви листа.
Мъжът се заклатушка към морето, падна на колене в плитчината и натопи главата си във водата.
Надигна се и видя кръвта във водата. Ужасно много беше. Усети и че още се стича по гърба му.
Смъкна ризницата, а след нея и мръсната, спечена от сол риза. Отпра левия ръкав на ризата, сгъна го и го овърза около главата си, намести го над раната, доколкото можа, опипом.
Бръмченето заглъхваше. Ужасна болка изпълни мускулите на врата и раменете му, а в главата му вече биеше тъпан, всеки удар пулсираше, костите на черепа му кънтяха. Опита се да повърне, но раздраното му гърло не изхвърли нищо — вече три дни не беше пил вода. Земята все едно се тресеше под краката му. Затътри се нагоре по брега, като пътьом взе меча.
Смъкна се на колене до обезглавения труп. Разпра гърдите на мечката с меча, бръкна и сграбчи топлото още сърце. Изтръгна го и го вдигна над устата си, стисна го като сюнгер. В устата му швирна кръв.
Той загълта, после впи устни в артерията и изсмука и последната капка.
А след това захапа сърцето и заръфа.
Погледът му бавно се избистри и той едва сега забеляза валящите листа. Бурята започваше да стихва, тежките сражаващи се облаци се отдръпваха над морето.
Мъжът дояде сърцето и облиза пръсти. Одра звяра, след това стана, вдигна ножницата и прибра меча. Ударите на тъпана заглъхваха, макар болката все още да мъчеше врата, раменете и гърба му — мускули и жили, които едва сега започваха да страдат от жестокото насилие, което бе понесъл. Изплакна ризата с единия ръкав и я изцеди, но внимателно, защото бе толкова протрита, че при по-грубо отношение щеше да се разпадне. Навлече я, след това изми ризницата, нави я и я метна на рамо.
После тръгна навътре в сушата.
Щом излезе над брега, пред него се разстла пустош. Камъни, храсти, ивици ясен, а в далечината — клисури и голи скали, хаотично нагънат пейзаж, издигащ се към сурови нащърбени хълмове.
Далече вляво — на север — песъчлива мъгла бе зацапала небето над още хълмове.
Примижал, той я погледа трийсетина мига.
В небето вече се появяваха синкави кръпки: бурята се отнасяше на запад над морето, дъждът от листа се нижеше като дири от нокти във въздуха, зацапал белите гребени отвъд рифа. Вятърът отслаби ледената си захапка, щом слънцето най-сетне проби.
Кожата на мъжа беше тъмна. Фигурата му беше на воин, мускулите — издължени и рязко очертани по тялото. Беше среден на ръст, макар че нещо в стойката му го правеше да изглежда по-висок. Гладкото му лице беше посърнало, изпито от страдания, но сочното мечешко сърце вече бе започнало да го изпълва със здрава, несломима сила.
И все пак раните пареха ужасно и той разбра, че треската ще дойде скоро. Не виждаше наблизо място, където да се подслони, да се скрие от жестокото слънце. Сред клисурите — там може би имаше дупки и пещери. Но все пак… хиляда и петстотин крачки, ако не и повече.
Щеше ли да издържи дотам?
Трябваше.
Умирането бе немислимо — това не беше преувеличение. Когато човек е отрекъл Гуглата, сетната порта е затворена. Забрава или изтезанието на едно пътуване безкрай — нямаше как да се отгатне каква съдба чака такъв човек.