Все едно, Пътника изобщо не бързаше да открива отговор. Щеше да остави Качулатия да си го открие сам.
Това бе най-малкото, което можеше да направи.
Метна въжения колан с ножницата на лявото си рамо, увери се, че мечът с името Мъст е прибран добре в нея, а простата дръжка — удобно нагласена да му е подръка, и пое през голата равнина.
Под високите до кръста блатни треви ясно личаха бразди от рала, всяка задържаше ходилата им под дебелите стръкове. От храстите стърчаха развалини от зърнен навес, покривът беше рухнал под напора на израснало от пода младо дърво, гладко и гордо като завоевател. Но дотук поне тези следи бяха единственото, останало от племето, обитавало някога тази местност. Останки от съзнателна воля разяждаха дивата пустош, но волята се бе провалила. След още сто години, знаеше Нимандър, всяко доказателство щеше да бъде напълно заличено. Беше ли ефимерният лик на цивилизацията повод за страх? Или може би за облекчение? Това, че всички победи в крайна сметка са преходни пред лицето на търпеливата природа, можеше като нищо да се окаже повод за оптимизъм. Никоя рана не бе толкова дълбока, че да не може да се изцери. Никое насилие не бе толкова ужасяващо, че един ден да не се окаже безсилно и безсмислено.
Нимандър се чудеше дали не е открил лицето на единствения истински бог. Нищо друго освен времето, този вечно променящ и в същото време непроменим тиран, срещу когото никое същество не можеше да спечели. Пред когото дори дървета, камък и въздух един ден трябва да се преклонят. Щеше да има сетен изгрев, сетен залез — и всеки да коленичи в сетното си поражение. Да, времето всъщност беше бог, играеше едни и същи игри както с низшите твари, така и с планините, и с глупците, които всичаха твърдините си в тях. Бог в мир с дребно и голямо, доволен от бързото тупкане на плъшето сърце и от бавната въздишка на камъка. Доволен и от лумналата звездна светлина, и от бързата смърт на дъждовна капка в пустинен пясък.
— Какво спечели усмивката ти, братовчеде?
Той се обърна към Скинтик.
— Дарен съм с божествено откровение, мисля.
— Чудо значи. Да се посветя и аз във вярата ти?
— Сигурно ще се откажеш — не вярвам новооткритият ми бог да се интересува от каквито и да било молитви, колкото и страстни да са.
— Какво толкова му е уникалното пък на това?
— Заслужих си го — изсумтя Нимандър.
— О, много бързо скачаш на пътя на нещо, което може да нарани — дори когато намерението не е било това. Все още съм готов да си поиграем с почитта ти към твоя новооткрит бог, Нимандър. Защо не?
— Аз ще ви кажа и на двамата какво да почитате — обади се Десра зад тях. — Властта. Когато е толкова голяма, че да ви освободи да правите каквото си искате.
— Такава свобода винаги е самозаблуда, сестро — каза Скинтик.
— Това е единствената свобода, която не е самозаблуда, глупако.
Нимандър й отвърна с гримаса:
— Не си спомням Андарист да е бил много свободен.
— Защото брат му е по-могъщ, Нимандър. Аномандър се е почувствал свободен да ни остави, нали? Чий живот би избрал ти?
— Какво ще кажеш за никой от двата? — подхвърли Скинтик.
Макар тя да вървеше зад тях, Нимандър можеше да си представи презрението, изписано на лицето й; несъмнено се присмиваше на Скинтик.
Клип вървеше някъде напред, виждаше се само от време на време. Всеки път, щом излезеха на поредната поляна, го виждаха да чака в другия край, изнервен сякаш от бавещите се капризни деца.
Зад Нимандър, Скинтик и Десра вървяха другите. Ненанда бе избрал да пази гърба, сякаш това бе нещо като набег във вража територия. Обкръжен от подозрителни пойни птици, нервни гризачи и раздразнени насекоми, Ненанда вървеше с ръка, отпусната на меча, и поглеждаше навъсено към всяка сянка. Такъв щеше да е през целия ден, знаеше Нимандър, да трупа отвращение и гняв за когато всички насядат край вечерния огън, огън, който Ненанда смяташе за опасна проява на нехайство и бе готов да го търпи само защото Клип не казваше нищо, Клип с неговата полуусмивка и въртящите се пръстени, Клип, който подхвърляше на Ненанда залъчета одобрение, а младият воин явно се пристрастяваше към тях и с отчаяно нетърпение очакваше всяко следващо нищожно залче.
Без тази храна той можеше да рухне, да се свие като празен мях. Или да посегне, да, на всеки от ближните си. На Десра, която му бе предишна любовница. На Кедевис и Аранта, които бяха безполезни. На Скинтик, който се подиграваше, за да скрие страхливостта си. И на Нимандър, който беше виновен за… е, нямаше нужда да се връща към това, нали?
Не се тормози, скъпи мой. Аз те чакам. Вечно. Бъди силен и знай това: ти си по-силен, отколкото знаеш. Мисли за…