И изведнъж друг глас заотеква в ума му, по-твърд и пропит с жлъч: Тя нищо не знае. Лъже те.
Фаед.
Да, не можеш да се отървеш от мен, братко. Не и след като дланите ти още парят. Още усещат топлината на гърлото ми. Не и след като оцъклените ми очи остават приковани в теб като гвоздеи, нали? Железните върхове бавно пронизват очите ти, така студени, такава болка, а ти не можеш да се изтръгнеш, не можеш да избягаш.
„Отричам ли вината си? Бягам ли изобщо от такива истини?“
Това не е кураж, братко. Това е отчаяние. Жалко поражение. Помниш ли Уидал? Как пое върху себе си онова, което трябваше да се направи? Вдигна ме като парцалена кукла — впечатляваща сила, да! Споменът ме стопля, Нимандър! Би ли облизал устните ми? — И тя се изсмя. — Уидал, да, той знаеше какво да прави, защото ти не му остави никакъв избор. Защото ти се провали. Толкова слаб, че не можеше да убиеш сестра си. Видях го в очите ти; в онзи последен миг, видях го!
Някакъв звук трябваше да се е изтръгнал от гърлото му, защото Скинтик го погледна намръщено.
— Какво има?
Нимандър поклати мълчаливо глава.
Вървяха покрай белокори дървета, по мека глинеста пръст и между сплетени криви корени. Пъстра слънчева светлина и тревожното цвърчене на крилата катерица горе на сухия клон. Говорещи листа… да, само това беше, шепнещи листа и възбуденото му въображение.
Фаед изсумтя.
„Понякога да ти е зле е хубаво. Понякога тъмна похот лумва като сухо дърво. Понякога, любими, будиш страст в болката на някой друг.“ Помниш ли я тази поетеса, Нимандър? Онази от Карканас? Андарист с неохота говореше за нея, но аз намерих в Старите свитъци всичките й писания. „И можеш да научиш всичко това с върховете на пръстите си.“ Ха! Тя е знаела! А всички се страхуват от нея и вече не искат да изричат името й, името й е забранено, но аз го знам… искаш ли да…
Не!
И ръцете на Нимандър стиснаха, сякаш отново прекършваха гърлото на Фаед. И той видя очите й, да, кръгли и издути, и готови да изскочат от орбитите. В ума си, да, отново изтръгна живота от нея.
А от листата повя шепотът за тъмна наслада.
Изведнъж изстинал, изведнъж ужасен, той чу вещия смях на Фаед.
— Изглеждаш зле — каза Скинтик. — Дали да не спрем за почивка?
Нимандър поклати глава.
— Не, нека нетърпението на Клип да ни тегли все напред, Скинтик. Колкото по-скоро приключим… — Но не можа да продължи, не можа да довърши тази мисъл.
— Вижте — каза Десра. — Клип е стигнал края на гората!
Нямаше причина за нетърпението й, само едно изкривено, смътно отражение на самия Клип. Така съблазняваше тя мъжете — като им връщаше вариантите на самите тях, обещаваше променливата си същност като скъп дар, който да утоли нарцистичната им страст. Изглеждаше способна да краде сърца почти без усилие, но Нимандър подозираше, че самообсебеността на Клип ще се окаже твърде силна, с твърде здрава броня срещу всякакви нахлувания. Нямаше да я допусне до своите слаби места. Не, той щеше просто да я използва, както тя тъй често бе използвала мъже, а от това щеше да се роди най-гибелна отрова.
Нимандър не мислеше да предупреждава Клип. Смяташе да ги остави на техните игри и на всички рани, които им предстояха.
Да, остави ги на това, братко. Ние си имаме своите в края на краищата.
„Трябва ли отново да те удуша, за да замълчиш, Фаед?“
Ако ти харесва.
Поляна пред тях, под нея някаква река или поток. Нивите на отсрещния бряг бяха засети с редове от някаква странно червеникава култура с широки листа. Плашила висяха по кръстове в такова изобилие, че приличаха на строена войнишка кохорта. Неподвижни облечени в дрипи фигури във всеки ред, само на по пет крачки една от друга. Въздействието беше смразяващо.
Клип присви очи към далечното поле и опърпаните му стражи. Верижката се завъртя, пръстените заописваха бляскав кръг.
— Има пътека, мисля — каза Скинтик. — Нагоре и до отсрещната страна.
— Що за растения са това? — попита Аранта.
Никой нямаше отговор.
— Защо има толкова много плашила?
Отново не последваха предположения.
Поеха отново, Клип пак водеше.
Водата на потока бе тъмнозелена, почти черна, толкова противна на вид, че никой не спря да пие и всеки затърси камъни, по които да стъпи, вместо просто да нагази в плиткото корито. Заизкачваха се нагоре към полето, рояци насекоми кръжаха около централния стрък на всяко растение, пърхаха като светлозелени цветя, преди да се извисят на облак и да се понесат към следващото.
Когато се приближиха още, стъпките им се забавиха. Дори Клип най-сетне спря.