Плашилата се оказаха живи някога хора. Дрипите бяха увити стегнато, покриваха целите тела; ръце, крака, вратове, лица, всичко загърнато в груб плат, от който сякаш капеше черна течност и се просмукваше в земята. Главите бяха увиснали, вадички гъст тъмен секрет се стичаха изпод марлята, покриваща носовете на жертвите.
— Подхранва растенията според мен — каза тихо Скинтик.
— Кръв? — попита Нимандър.
— Не прилича на кръв, макар че и кръв може да има в него.
— Тоест все още са живи?
Но едва ли беше така. Никое от телата не се раздвижи, никое не вдигна овързаната си глава, чуло гласовете им. Самият въздух вонеше на смърт.
— Не са — заяви Клип. Беше спрял да върти верижката.
— Тогава какво тече от тях?
Клип стъпи на тясната пътека, минаваща през нивата. Нимандър го последва с усилие и чу как другите тръгнаха зад него. Щом навлязоха в нивата, обкръжени от трупове и високи един човешки бой растения, лютивият въздух изведнъж се изпълни с малки насекоми със сбръчкани крилца, започнаха да полепват, мокри и хладни, по лицата им.
Забързаха напред, закашляха задавени.
Браздите под краката им бяха прогизнали, черна кал се лепеше по мокасините им, караше ги да залитат и да се хлъзгат. Най-сетне излязоха на билото и видяха долу дере и някакъв път. Отвъд се редяха още и още ниви, а сред тях — армия от мъртъвци. Хиляди увиснали глави, несекващ поток от черни сълзи.
— Майката да ни благослови — прошепна Кедевис, — кой би могъл да направи такова нещо?
— Всички възможни жестокости са неизбежни — отвърна Нимандър. — Всяко въобразимо престъпление вече е било извършено. — За кой ли път цитираше Андарист.
— Опитвай се да мислиш със собствени мисли поне понякога — сухо рече Десра.
— Видял го е вярно…
— Андарист е предал душата си… и си е въобразил… че това му е спечелило мъдрост — прекъсна го Клип, накъсваше фразата с тракването на пръстените. — В този случай обаче вероятно е улучил истината. Все пак тук намирисва на… необходимост.
— Необходимост — изсумтя Скинтик. Виж, тази думичка може да придаде благост на всяко злодеяние.
Отвъд грозната армия и отвратителните червенолисти растения се беше скътало селце, прелестно и идилично на фона на ниски, обрасли с дървета хълмове. Над сламените покриви се виеше дим.
— Мисля, че трябва да избягваме всякакви срещи — каза Нимандър. — Не ме блазни идеята да свърша набучен в тия ниви.
— Това няма да се случи — заяви Клип. — Трябват ни провизии и можем да платим за тях. Все едно, вече ни видяха. Хайде, ако имаме късмет, може да намерим някоя гостилница или хан.
По пътеката към тях вече се приближаваше някакъв мъж с тъмночервен халат. Краката му под опърпаните пешове на халата бяха голи и бели, но стъпалата му бяха зацапани с черно. Дългата му сива коса бе чорлава. Дланите му изгледаха смешно големи и също бяха боядисани в черно.
Светлосините му очи обходиха групата Тайст Андий и той замаха с ръце и завика на някакъв език, който Нимандър никога не беше чувал. След малко явно изруга, а после заговори на завален андийски.
— Търговци Черен Корал винаги добре дошли! Село Морско радва на гости и близки Син на Тъмата! Елате!
Клип подкани с ръка групата си да го последва.
Мъжът в халата, усмихнат все така широко като побъркан глупак, се обърна и забърза надолу по пътеката.
Хора от селото вече бяха излезли на главната улица и ги наблюдаваха мълчаливо. Нимандър видя на лицата им мрачна безжизненост, в очите им — пустините на изпепелени души, така оголени, тъй уязвими, че трябваше да извърне очи.
Ръцете и стъпалата им бяха зацапани, някои дори бяха почернени около устата.
Мъжът в халата говореше.
— Нов век, търговци. Богатство! Бастион. Здраве. Въздигане от пепел и кости. Саеманкелик, слава на Умиращия бог. Много са жертвоприношенията. На жертвоготовните, о, да, жертвоготовните. И такава жажда!
Излязоха на широк площад с тухлен кладенец на платформа. От всички страни се издигаха рамки, от които висяха обърнати с корените нагоре сушащи се растения, кълбата на корените им, големи колкото черепи, приличаха на детски главички със съсухрени от слънцето лица. При кладенеца имаше старици, вадеха вода на верига, която се извиваше между рамките към нисък тумбест храм. Празните ведра се връщаха по нея.
Мъжът с халата посочи храма — навярно единствената каменна постройка в селото — и каза:
— Осветен някога в името на Панион. Вече не! Вече е Умиращия бог, чието тяло, да, лежи в Бастиона. Гледал съм го. В очите. Ще вкусите ли от сълзите на Умиращия бог, приятели? Такова търсене!
— Що за ужасен кошмар цари тук? — попита шепнешком Скинтик.