Нимандър поклати глава.
— Кажи ми, приличаме ли на търговци?
— Откъде да знам?
— Черен Корал, Нимандър. Синът на Тъмата. Нашите близки са станали търговци!
— Да, но търговци на какво?
Мъжът с халата — жрец някакъв сигурно — вече ги водеше към един занемарен хан вляво от храма.
— Малко търговци стигат толкова далече на изток, видите ли. Но покривът здрав. Ще пратя за слугини и готвач. Има пивница. Отваря в полунощ.
Долният етаж на хана беше затънал в прах, дъските под краката им скърцаха, бяха осеяни с купчинки мишина. Жрецът спря на вратата, сплете пръсти и закима, все така широко усмихнат.
— Става — каза му Клип. — Нямаме нужда от слугини, но пратете готвач.
— Да, готвач. А полунощ в пивницата!
— Добре.
Жрецът ги остави.
Ненанда закрачи напред-назад, подритвайки парчета изпопадала мазилка.
— Не ми харесва това, Вестител. Няма достатъчно хора в това село, не може да не си го видял.
— Достатъчно са за сеене и жънене — измърмори Скинтик и остави торбата си на една от прашните маси.
— Саеманкелик — рече Нимандър. — Това ли е името на умиращия им бог?
— Бих искал да го видя — каза Клип и завъртя отново верижката, гледаше през зацапания прозорец. — Този умиращ бог.
— Това място, Бастион, по пътя за Черен Корал ли е?
Клип се обърна към Нимандър, в очите му се четеше надменно презрение.
— Казах, че искам да видя този умиращ бог. Това е достатъчно.
— Мислех, че… — почна Ненанда, но Клип го отряза:
— Това ти е грешката, воин. Мислене. Има време. Винаги има време.
Нимандър погледна Скинтик. Братовчед му сви рамене, после присви очи и изведнъж се усмихна.
— Твоят бог ли, Нимандър?
— Да.
— Няма да умре скоро значи.
— Да, няма.
— За какво говорите? — попита намръщено Клип, после махна пренебрежително, без да изчака за отговор, и отново се обърна към прозореца. — Всеки умиращ бог все някога ще умре.
— Това милост ли е, о, велики? — попита Скинтик.
— Не, доколкото засяга теб.
— Толкова по-добре, след като не бих могъл изобщо да понеса благодарността ти.
Десра пристъпи напред и застана до Клип. Стояха и гледаха навън през оловното стъкло, като мъж и жена, като съюзници срещу света. Лявата й ръка почти го докосна над лакътя — но не се доближи повече. Въртящите се пръстени предотвратиха това, като завихриха метална преграда.
— Довечера — заяви Клип — никой да не пие.
Нимандър си спомни зацапаните с черно уста и опустошението в очите на селяните и потръпна.
От горичката до Голямата могила се стелеше мъгла, сливаше се с дима на огньовете на поклонниците, спрели на стан като армия. Небето изсветля, зората сякаш изтласкваше неестествения мрак на юг, ала това бе война, която слънцето не можеше да спечели.
Излизащият от градската порта чакълест път лъкатушеше между по-малки могили, където бяха приютени телата на стотици мъртъвци след завоеванието. Малазанци, Сиви мечове, Риви, Тайст Андий и К’Чаин Че’Малле. По на запад се издигаха по-дълги могили, сетен дом на падналите граждани и войници на града.
Сиърдоминът вървеше по пътя в сумрака. Път през призраци — твърде много, за да може да ги обхване умът, — но му се струваше, че чува ехото на предсмъртните им викове, изпълнените им с болка гласове, зова им към майки и любими. Подминеше ли това място, кой щеше да е тук, за да чува техния ек? Никой, и това бе най-тежката истина. Щяха да се сливат единствено помежду си и нечути щяха да падат по натежалата от роса трева.
Излезе на утринната светлина, все едно че премина през завеса, топлината внезапно го лъхна и той продължи нагоре по склона към огромния лагер. Бе облякъл старата си униформа — нещо като наказание, като самобичуване. Изпитваше нужда да понесе вината си открито, дръзко, да е беззащитен и незащитим. Така виждаше ежедневното си поклонничество до Голямата могила, макар да знаеше много добре, че някои неща не могат никога да бъдат пречистени и че изкуплението е блян на заблудените.
От биваците от двете страни в него се впиха очи, но той продължи спокойно към грамадата съкровища — толкова неизмеримо богатство, че можеше да бъде притежание само на мъртвец, който не може да хвърля алчен поглед към имането си, няма да усеща огромното му бреме нощ и ден, няма да страда от ужасното му проклятие. Следяха го погледи, изпълнени с омраза, презрение, навярно дори с желание за убийство. Все едно. Разбираше тези чувства, чистотата на порива им.
Вървеше. Ръждясалите брънки на дългата му ризница подрънкваха.
Огромното богатство вече лежеше заровено под по-нищожните дрънкулки, но тъкмо тези жалки приношения бяха много по-значими в очите на сиърдомина. В края на краищата сравнителната им стойност бе много по-голяма. Жертвоприношенията трябва да се преценяват според болката при поднасянето и това само по себе си е истинската мяра за цената на добродетелността.