Той продължи през лагера, вперил очи напред в сумрака; искаше отново да потъне в хладната му прегръдка — и в града също. Влажните сиви стени, грапавите камъни на улиците, плесенясалата пещера кръчма с обкръжилите го бледи окаяни лица — да, обратно в неговия свят. Където за нищо не го молеха, нищо не искаха от него, нито едно очакване нямаше освен това да седи до някоя маса с играта, подредена пред него, и да играе танца на безсмислена битка.
Вървеше сред вихрушката изгубени гласове на безброй ненужни никому призраци, ботушите му отекваха по камъните.
„Проклети глупци!“
От телата, проснати по моста, изпънат над рова на цитаделата, течеше кръв, а в небето на север ставаше нещо ужасно. Зловещи рани в цветове като от полудяла дъга прииждаха на поглъщащи мрака вълни. Болка ли душеше самия въздух? Нещо друго ли набъбваше, оживяло, за да разтърси самата вселена?
Ендест Силан, прост послушник в храма на Майката Тъма, вървеше замаян покрай телата към Външната порта и се хлъзгаше в локвите кръв. Зад островърхата арка на портата можеше да се види градът с покривите му, като зъбчати колела на безброй механизми, зъбци, които можеха да се зацепят със самото небе, с цялото сътворение. Такъв беше Карканас, Първородният от всички градове. Но небето се бе променило. Съвършената машина на съществуванието се беше счупила… „Виж небето!“
Градът тръпнеше, покривите бяха нащърбени, с разядени зъбци. Вятърът виеше с гласа на многоцветната гръмотевична буря, развихрила огън и жупел.
„Отлъчени. Ние сме отлъчени!“
Стигна до портата, смъкна се до една от колоните и задраска с нокти сълзите, стичащи се от очите му. Върховната жрица, жестоката поетеса, врещеше в наоса на Храма — врясъци на жена, която насилват. Други — все жени — се гърчеха по мраморния под, тресяха се в унисон в пълзящия си, изпълнен с ужасяваща чувственост танц. Жреци и послушници се бяха опитали да усмирят мятащите се по пода ръце и крака, да облекчат раздраните викове, изригващи от изтерзаните гърла, с празни утешения, но след това, един по един, бяха започнали да се отдръпват в ужас, докато плочите ставаха все по хлъзгави под жените — тъй нареченият „нектар на екстаза“ — и не, никой от мъжете не можеше да се престори, че е нещо друго, не можеше да не го види такова, каквото е, самата истина.
Побягнаха. Подивели от ужас, да, ала прогонени от нещо друго, и не беше ли то завист?
Пламнала беше гражданска война, гибелна като бурята в небето. Семейства се бяха разпаднали, от самата Цитадела до най-бедния дом сред простолюдието. Андийска кръв цапаше Карканас и нямаше къде да се бяга.
През портата. А след това, още докато отчаянието изтръгваше целия живот от Ендест Силан, той го видя. Идваше откъм града долу. Ръцете му бяха в черни лъскави люспи, оголената гръд бе като естествена броня. Кръвта на Тиам кипеше в него, възпламенена от сливането на хаотична магия, очите му грееха, изпълнени с неумолима воля.
Ендест падна на колене на пътя на Аномандър.
— Господарю! Светът пропада!
— Стани, жрецо — отвърна той. — Светът не пропада. Само се променя. Нужен си ми. Ела.
И го подмина, а Ендест се усети, че се е изправил, след като волята на господаря Аномандър стегна сърцето му като желязна ръкавица, обърна го и го тласна след великия воин.
Той потърка очи.
— Къде отиваме, господарю?
— В храма.
— Не можем! Те са полудели… жените! Те са…
— Знам какво ги терзае, жрецо.
— Върховната жрица…
— Тя не ме интересува. — Аномандър спря, погледна го през рамо. — Кажи ми името си.
— Ендест Силан, трета степен послушник. Господарю, моля ви…
Но воинът продължи напред, накара го да млъкне с един жест на люспестата си ноктеста ръка.
— Престъплението на този ден, Ендест Силан, е на самата Майка Тъма.
И тогава, точно в този миг, младият послушник разбра какво възнамерява Господарят. И да, Аномандър наистина щеше да се нуждае от него. От самата му душа — „Майко, прости ми“ — за да отвори пътя, да изведе Господаря на Невидимия път.
„И той ще застане пред нея, да. Висок, непреклонен, син, който не се страхува. Не от нея. Не от нейния гняв. Бурята, о, бурята тепърва започва.“
Ендест Силан седеше сам в стаята си, голите каменни стени бяха студени като на гробница. Малкият маслен светилник мъждукаше на масата, свидетелство за гаснещия му взор, за петното Светлина на душата му, петно вече толкова старо, така дълбоко просмукано в зарасналата тъкан на раната в сърцето му, че го усещаше като парче дебела кожа.
Тъй като беше стар, имаше привилегията да съживява древни спомени, да възкресява в плътта и костите си възпоминанието за младостта — времето преди болежките да се просмучат в ставите му, преди преходните истини да изтощят тялото му и да го оставят изгърбен и едва кретащ.