„Дръж пътя отворен, Ендест Силан. Тя ще се разгневи срещу теб. Ще се опита да ме прокуди, да се затвори за мен. Дръж. Не отстъпвай.“
„Но, господарю, заклел съм живота си на нея.“
„Каква стойност има това, ако няма да й се иска сметка за делата й?“
„Тя е създателката на всички нас, господарю!“
„Да, и ще отговаря за това.“
Младостта е време за сурови решения. Пламъците им изтляват с възрастта. Самата увереност се съсухря. Бляновете за спасение изсъхват на лозата и кой може да оспори тази попарваща истина? Вървяха през цитадела, населена от мъртъвци, от прекършени, от съсипани. Напреженията, съперничествата и враждите не можеше да се удържат повече. Хаос, роден в грубо и кърваво раждане, и сега детето клечеше сред натрошените си играчки с очи, които изгаряха.
Глупакът влезе в строя. Глупакът винаги влиза в строя. Глупакът тръгва след първия, който го призове. Глупакът отстъпва — със страхливо облекчение — всички свои права да мисли, да избира, да намира собствения си път. И така, Ендест Силан крачеше по зацапаните в пурпур коридори, през пълните с воня проходи там, само на две крачки зад Аномандър.
„Ще направиш ли каквото искам, Ендест Силан?“
„Да, господарю.“
„Ще държиш ли?“
„Ще държа.“
„Ще ми дочакаш ли деня?“
„Кой ден, господарю?“
„Денят в самия край, Елдест Силан. Ще ме дочакаш ли до този ден?“
„Казах, че ще държа, господарю, и ще го сторя.“
„Дръж, стари приятелю. До тогава. До тогава. До мига, когато ще трябва да ме предадеш. Не — без възражения, Ендест. Ще познаеш времето, ще го познаеш и ще го познаеш добре.“
Подозираше, че точно това го държеше жив. Това напрегнато очакване, толкова дълго, че беше хванало здрава кора, втвърдено и станало почти безформено от трупащите се векове.
„Кажи ми, Ендест, какво раздвижва Голямата могила?“
„Господарю?“
„Дали е Итковиан? Дали наистина сме свидетели на раждането на нов бог?“
„Не зная, господарю. Затворен съм за такива неща.“ („Както бях открай време, още от онзи ден в Храма.“)
„А, да. Забравил бях. Извинявам се, стари приятелю. Може би ще говоря със Спинок тогава. Няколко кротки питания може би.“
„Той ще ви служи както винаги, господарю.“
„Да, един от товарите ми.“
„Вие ги понасяте добре, господарю.“
„Лошо лъжеш, Ендест.“
„Да, господарю.“
„Значи ще е Спинок. Когато напуснеш, моля, повикай го — без да бърза, когато има време.“
„Господарю, очаквайте го веднага.“
А Аномандър въздъхна, защото друг отговор не бе възможен, нали? „И аз също съм твое бреме, господарю. Но най-добре да не говорим за това.“
„Виж ме, господарю, виж ме как все още чакам.“
Нажежена до бяло светлина се изливаше през полуотворените врати на храма, набъбваше на вълни по площада като кипнал порой, толкова силен, че разбутваше трупове. Млечнобели очи зяпваха слепи с всяко обръщане и полюшване на вкочанените глави.
Поеха през площада и тази светлина се застича около пищялите им, смайващо студена. Ендест Силан разпозна най-близките мъртви Андий. Жреци, които се бяха задържали прекалено дълго, пленени в пожара, който Ендест бе усетил, но не беше видял, докато тичаше през коридорите на цитаделата. Между тях — привържениците на различните фракции. На Силхас Руин. На Андарист и на самия Аномандър. На Дретденан, на Хиш Тула, на Ванут Дегала — о, вълни от битки бе имало на този площад, на тези осветени камъни.
„В рождението ще има кръв. В смъртта ще има светлина.“ Да, това беше денят за рождение и за смърт, за кръв и за светлина.
Приближиха се към портите на храма и забавиха, за да огледат вълните светлина, изливащи се по широките стъпала. Цветът им бе станал по-тъмен, зацапан сякаш със стара кръв, но силата в тях намаляваше. И все пак Ендест Силан усети присъствие в тях, нещо сдържано, нещо, което очакваше…
„Нас.“
Върховната жрица? Не. От нея послушникът не долавяше нищо.
Аномандър стъпи на първото стъпало на каменното стълбище.
И спря, когато нейният глас ги изпълни.
„Не. Бъди предупреден, Аномандър, скъпи мой сине, от кръв на Андий е роден нов свят. Разбери ме. Ти и твоите ближни вече не сте сами, не сте вече свободни да играете своите порочни игри. Вече има… други.“
Аномандър заговори:
— Майко, нима допускаше, че ще съм изненадан? Ужасен? Никога не би ти стигнало да си само майка, да сътворяваш, без ръцете ти да прегърнат никого. Да отдаваш всичко от себе си, а единствената ти отплата да сме ние — ние, убийците, изменниците.