„Нова кръв тече в теб.“
— Да.
„Синко, какво си направил?“
— Също като теб, Майко, избрах промяната. Да, вече има други. Усещам ги. Ще има войни между нас и така ще обединя Андий. Съпротивата свършва. Андарист, Дретденан, Ванут Дегала. Силхас бяга, както и Хиш Тула, и Манале. Гражданската война вече свърши, Майко.
„Ти уби Тиам. Синко, разбираш ли какво си започнал? Силхас бяга, да, и къде мислиш, че отива? А новородените, другите, кой мирис ще ги привлича сега, кой вкус на хаотична сила? Аномандър, в убийството ти търсиш мир и кръвта вече тече, и мир няма да има, никога вече.“
„Отхвърлям те, Аномандър, Кръв на Тиам. Отричам всички свои първи чеда. Ще се скитате през селенията, лишени от цел. Делата ви ще са безполезни. Животът ви ще ражда смърт безкрайна. Мракът — моето сърце — е затворено за вас, за всички ви.“
И докато Аномандър стоеше непоклатим, Ендест Силан зад него извика и рухна на колене. Една властна ръка го прониза, изтръгна нещо от него и си отиде… нещо, да, което един ден той щеше да назове с името му: Надежда.
Седеше взрян в мигащия пламък на светилника. И мислеше как бе станало така, че верността тъй лесно да заеме мястото на отчаянието. Сякаш да замениш това отчаяние с друг избран водач означаваше да се освободиш от всичко, което може да причини болка. Вярност. Размяната, която бе поражение в двете посоки. От едната — всичката воля, от другата — цялата свобода.
От едната — всичката воля.
От другата…
Мечът, една ръка дълго желязо с цвета на мед, бе изкован в Мрака, в самия Карканас. Единствена наследствена вещ на дома Дурав, оръжието бе познавало трима владетели от деня на закаляването му в ковачницата Хуст, но от родствениците, които го бяха държали преди Спинок Дурав, не бе останало нищо — никакви неудобни вдлъбнатини от износване по роговата дръжка, никаква увита тел около шийката на ефеса, за да се регулира тежестта или балансът; никакви бразди от точене на ръбовете. Мечът изглеждаше все едно бе направен от майстор ковач специално за Спинок, съобразен с всеки негов навик, с всяка особеност на стил и предпочитание.
Тъй че следователно той виждаше в своите предтечи варианти на самия себе си и също като оръжието, той бе само един от вековечната цялост, непроменим, макар да знаеше, че няма да е вечен. И един ден, може би не толкова далече, някой непознат щеше да се наведе, за да изтръгне меча от безчувствените му пръсти и да го вдигне, за да го огледа внимателно. Ецваното острие, почти пурпурните ръбове, задният ръб — остро скосен, предният — по-изтънен и остър. Щеше да примижи след това и да види смътните глифове, вгнездени в линията, минаваща по дължината на острието. И може би щеше да се зачуди на чуждите знаци. Или пък не.
Оръжието щеше да се пази като трофей, като плячка за продан на някой опушен пазар, или да виси отново в ножница на бедрото, подновило предназначението си, което бе да отнема живот, да лее кръв, да изтръгва дъха от смъртни души. И поколения притежатели може би щяха да ругаят неудобната рогова дръжка, странните вдлъбнатини от изтъркване и съвършеното някога наточване, което никой местен ковач не би могъл да уподоби.
Немислима за Спинок беше представата как мечът лежи някъде изгубен, скрит в тревите, маслената обвивка на желязото се стапя и посивява от прахта, а след това ръждата го разкапва като отворени рани. Докато най-сетне, също като ронещите се кости на последния му притежател, мечът не потъне в земята и не се разпадне в обрасла с ръждива кора безформена маса.
Седнал на леглото си, с оръжието на колене, Спинок Дурав втриваше последното масло в желязото, гледаше как глифовете лъсват като оживели при пробуждането на древното вълшебство, бронирало острието против ръждата. Стара магия, която бавно губеше ефикасност. „Също като мен.“ Усмихна се и стана, хлъзна меча в ножницата, после окачи кожения ремък на една кука до вратата.
— По си хубав без дрехи, Спин.
Той се обърна, погледна голата лъскава жена, изтегната върху завивката, отпуснала ръце покрай тялото си и с все още широко разтворени крака.
— Върна се.
Тя изсумтя.
— Каква наглост. Моето временно… отсъствие нямаше нищо общо с теб, както добре знаеш.
— Нищо?
— Е, малко, тогава. Знаеш, че вървя в Тъмнината, а когато тя ме вземе, пътувам наистина далече.
Изгледа я мълчаливо.
— По-често напоследък.
— Да. — Върховната жрица се изправи, потръпна от някаква болка в кръста и го разтърка. — Помниш ли, Спин, как лесно беше всичко това някога? Младите ни тела сякаш бяха направени точно за това единствено нещо, красота, увита около възел от нужда. Как излагахме на показ готовността си, как разцъфвахме като хищни цветя? Как превръщаше то всеки от нас, за нас самите, в най-важното нещо на света, това бе съблазняването на онзи възел от нужда, съблазняване първо на нас самите, а после на другите, толкова много други…