— Говори за себе си — каза Спинок със смях, макар думите й да жегнаха нещо дълбоко в него, смътна болка, на която нямаше смисъл да обръща внимание. Или поне така си каза, задържал леката си усмивка, докато пристъпваше към леглото. — Тези пътувания в Куралд Галайн ти бяха отказани толкова дълго, че ритуалите на отваряне започнаха да изглеждат лишени от цел. Извън грубото плътско удоволствие.
Тя го изгледа изпод тежките си клепачи.
— Да.
— Значи ни е простила?
Смехът й беше горчив.
— Питаш толкова небрежно, все едно разпитваш за разсърден роднина! Как можеш да правиш такива неща, Спин? Би трябвало да ти е отнело половината нощ, за да оформиш този въпрос.
— Навярно възрастта ме прави нетърпелив.
— След мъчението, на което току-що ме подложи? Имаш търпение на лишей.
— Но много по-интересно, надявам се.
Тя стъпи на пода и изсъска от студа на камъка.
— Къде са ми дрехите?
— Изгоряха на пепел в зноя на желанието ти.
— Ето ги там… Донеси ми ги, ако обичаш.
— Кой е нетърпелив сега? — Но вдигна жреческия халат.
— Виденията стават все по-… тревожни.
Той кимна и й подаде халата.
Тя стана, обърна се и пъхна ръцете си в ръкавите, после се отпусна в прегръдката му.
— Благодаря ти, Спинок Дурав, че отстъпи пред моята… нужда.
— На ритуала не може да се откаже — отвърна той и погали късо подрязаната й мастиленочерна коса. — Освен това мислиш ли, че бих отказал такава молба от теб?
— Омръзват ми жреците. Отегчението им е такова, че повечето трябва да поглъщат гнусни отвари, за да се съживят. По-често напоследък трябва да се обслужваме сами, докато те лежат отпуснати като гниещи банани.
Той се засмя. Отдръпна се, за да вземе своите дрехи.
— Банани. Да, най-удивителният плод, с който ни дарява този странен свят. И келик. Все едно, образът, който описваш, е незаслужено неприятен.
— Съгласна съм, и затова ти благодаря отново, Спинок Дурав.
— Никакви благодарности повече, моля. Освен ако не държиш да изрека своите и така да те съкруша с патоса на своя обет.
Тя само се усмихна.
— Остани гол, докато си тръгна.
— Друга част от ритуала ли? — попита той.
— Щях ли да те помоля така смирено, ако беше?
Когато тя си отиде, Спинок Дурав се облече. Мислеше за собствения си ритуал: обслужването на меча с любовна нежност, сякаш за да напомни на оръжието, че жената, с която току-що бе правил любов, е била само отклонение, временно отвличане, и че в сърцето му има място само за една любов, както подобава на воин.
Вярно, абсурден ритуал, заблуда, но наистина бе патетична. Но при толкова малко неща, на които да държат, Тайст Андий се вкопчваха силно и пламенно във всичко значимо, колкото и да е съмнително и безсмислено.
Излезе.
Играта го очакваше. Витаещият поглед на сиърдомина там, срещу него, с майсторски изваяните, но по същество безжизнени бучки от дърво, еленов рог и кост на масата между тях. Призрачни, нелепи играчи от двете страни.
А когато играта свършеше, когато дойдеха победата и поражението, двамата щяха да поседят, да пият и сиърдоминът отново може би щеше да говори за нещо, без ясно да каже какво е точно, можеше да се хлъзга покрай онова, което го гнетеше, с всяка дума, с всеки двусмислен коментар и наблюдение. И единственото, което Спинок щеше да долови, щеше да е, че има нещо общо с Голямата могила северно от Черен Корал. И със скорошния му отказ да отиде там, който сложи край на поклонничеството му, което караше Спинок да мисли за кризата на вяра у този човек, за заплахата да дойде истинското отчаяние, когато всичко, което Спинок търсеше от своя приятел, можеше да се съсухри, дори да умре.
И къде щеше да намери надежда тогава?
Вървеше по смрачените улици към пивницата и се чудеше дали има нещо, което би могъл да направи за сиърдомина. Тази мисъл забави стъпките му и го накара да смени посоката. По една пресечка, на другата улица, нагоре по склона, сградите се издигаха от двете му страни, низ от ярко боядисани врати — но кой го интересуваха такива неща сега, в тази вечна Нощ?
Спря пред една врата вляво, олющена, с грубо издълбан с длето знак — очертанието на Голямата могила в профил под размазания отпечатък на отворена длан.
Там, където се роди култ, жреци и жрици се появяват със спонтанността на плесен по хляб.
Спинок потропа на вратата.
Тя се открехна и той видя едно око да наднича към него.