— Бих искал да говоря с нея.
Вратата изскърца. В тесния коридор бе застанало младо момиче с шаячна риза. Приклекна почтително.
— Г-господарю… Тя е горе… късно е…
— Нима? И не съм „господар“. Будна ли е?
Отвърна му с колебливо кимване.
— Няма да й отнема много време. Кажи й, че е воинът Тайст Андий, когото срещна веднъж сред руините. Събираше дърва. Аз… почти нищо не правех. Иди, ще почакам.
Момичето се втурна нагоре по стълбите, през две стъпала наведнъж, мръсните му ходила святкаха нагоре при всеки подскок.
Отвори се врата, затръшна се и се отвори отново. Момичето се появи на стълбището.
— Ела!
Стъпалата заскърцаха под него, докато се качваше.
Жрицата — стара и неимоверно дебела — се беше разположила на плюшен някога стол пред олтар, отрупан с дрънкулки. Два мангала отстрани хвърляха оранжева светлина и под тавана се виеше дим, гъсто надвиснал и лютив. Очите на старицата, мътни от пердетата, отразяваха приглушената светлина.
Щом Спинок влезе в стаичката, момичето се измъкна и затвори вратата.
— Не си дошъл, за да прегърнеш новата вяра, Спинок Дурав — каза жрицата.
— Не помня да съм ти давал името си, жрице.
— Всички познаваме онзи, който единствен сред Тайст Андий общува с нас, низшите човеци. Освен стария, който се пазари за стоки на пазарите, а ти не си Ендест Силан, който щеше да се мъчи по стъпалата и да се кланя на всяко, за да не се прекърши под тежестта му.
— Известността ме притеснява.
— Как няма да те притеснява? Какво искаш от мен, воине?
— Искам да те питам нещо. Има ли криза сред вярващите?
— А. Говориш за сиърдомина, който сега ни отказва в нуждата ни.
— Отказва? Как? Каква нужда?
— Не е твоя грижа. Не на Тайст Андий, не и на Сина на Тъмата.
— Аномандър Рейк управлява Черен Корал, жрице, и ние, Тайст Андий, му служим.
— Голямата могила е отвъд Нощ. Избавителя не коленичи пред Сина на Тъмата.
— Загрижен съм за приятеля си, жрице. Това е всичко.
— Не можеш да му помогнеш. Нито, вече е ясно, той може да ни помогне.
— Защо се нуждаете от помощ?
— Очакваме Избавителя. Да сложи край на всичко, което измъчва следовниците му.
— А как ще постигне Избавителя това освен чрез избрани смъртни?
Тя кривна глава, изненадана сякаш от въпроса му. След това се усмихна.
— Задай този въпрос на своя приятел, Спинок Дурав. Когато играта свърши и твоят господар отново победи, и поръчаш бира, и вие двамата — приличате си повече, отколкото би могъл да си представиш — пиете, доволни от компанията си.
— Знанието ти ме смайва.
— Избавителя не се бои от Мрака.
Спинок се сепна. Ококори очи.
— Прегръщането на скръбта на Т’лан Имасс е едно нещо, жрице. Тази на Тайст Андий… да, у Избавителя може да няма страх, но най-добре би било душата му да се пробуди за мъдрост. Жрице, кажи това съвсем ясно в молитвите си. Тайст Андий не са за Избавителя. Бог или не, такава прегръдка ще го унищожи. Съвсем. — „И кълна се в дъха на Майката, ще унищожи и нас.“
— Сиърдоминът те очаква — каза тя. — И се чуди защо се бавиш, след като винаги си точен.
Спинок Дурав се поколеба. После кимна. С надеждата, че богът на тази жена има повече мъдрост от нея. С надеждата също така, че силата на една молитва не би могла да склони Избавителя към зле разбрани желания да посегне към недостижими неща, да опита нещо, което може само да го унищожи. Всичко — заради тази пламенна страст да се излива великодушно благородство, тъй обичайна за новите вярващи.
— Жрице. Твърдението ти, че Голямата могила е извън отговорностите на моя господар, е погрешно. Ако поклонниците са в нужда, Синът на Тъмата ще даде отговор…
— И с това ще претендира за нещо, което не е негово.
— Ти не познаваш Аномандър Рейк.
— Нищо не ни трябва от вашия господар.
— Тогава навярно аз мога да помогна.
— Не. Сега ме остави, Тайст Андий.
Е, беше се опитал, нали? Не че очакваше да спечели повече със сиърдомина. Може би трябваше нещо по-крайно. „Не. Сиърдоминът е самостоятелен човек. Оставяш го на мира. Оставаш нащрек, да, както би постъпил всеки приятел. И чакаш.“
Ако беше тръгнал от брега, самотникът, който прекосяваше тревистите земи на Северен Ламатат, бе изминал сто левги през дивата прерия. Без място, където да намери храна, освен редкия дивеч, прочут с бързите си крака и копита. Беше мършав, но пък той открай време си беше мършав. Оредялата му сива коса се вееше, дълга и разрошена. Брадата му беше чорлава и сплъстена от мръсотия. Леденосивите му очи бяха диви като очите на звяр.
Дългата плетена ризница шумолеше около прасците му при всяка крачка. Сянката, която хвърляше, бе тясна като меч.