Заминаването им бе забелязано, но това беше всичко.
На юг, надолу от огромните родни планини, където кондори кръжаха сред върховете и вълци виеха, щом дойдеше зимният вятър.
На юг, към земите на омразните деца на натийците, където обитаваха носителите на война и напасти, убийците и поробителите на Теблор. Където натийците се плодяха като леминги, докато някой ден като че ли никакво място нямаше да остане на света за нищо друго и за никой друг освен за тях.
Като кучето, двете момичета бяха безстрашни и изпълнени с решимост. Макар и да не го знаеха, тези черти бяха наследени от техния баща, когото така и не бяха срещали.
Кучето не се озърна назад, а когато двете момичета го догониха, остана безразлично. Беше, както казваха старейшините, от бог докоснато.
А в селото на една майка и на една дъщеря казаха за бягството на децата им. Дъщерята заплака. Майката — не. Вместо това усети топлина в едно място долу по тялото си и се изгуби в спомени.
— О, крехък град, където странници дохождат…
Пуста равнина под пусто нощно небе. Самотен огън, тъй слаб, че е почти погълнат от почернелите напукани камъни, които го обкръжават. На един от двата плоски камъка край огнището седеше нисък закръглен мъж с рехава мазна коса. Избеляла червена жилетка върху ленена риза с оцапани, бели някога бухнали ръкави над месестите длани. Закръгленото му лице бе зачервено, отразило примигващите пламъци. От малката брадичка висяха дълги черни косми — недостатъчно за плитка, уви — нов навик, който бе усвоил, да гали и суче космите на брадата си, когато потънеше в дълбок размисъл, или в плитък дори. Всъщност, когато изобщо не мислеше, но искаше да създаде впечатление за човек сериозен и разсъдлив, стига някой да го погледне замислено.
Сега ги галеше и сучеше, загледан намръщено в огъня.
Какво бе изпял онзи сивокос бард? Там, на скромната сцена в кръчмата на К’рул по-рано тази нощ, докато той го гледаше, доволен от мястото си в преславния град, който бе спасил неведнъж?
— О, крехък град, където странници дохождат…
— Трябва да ти кажа нещо, Круппе.
Закръгленият мъж се обърна и видя забулена фигура, седнала на другия плосък камък, да протяга тънки бледи ръце към пламъците. Круппе се покашля леко и рече:
— От дълго време Круппе не се е озовавал чучнат тъй, както го виждаш сега. Следователно отдавна Круппе не е заключавал, че онова, което желаеш да му кажеш, е от такава съдбовна значимост, че никой освен Круппе не е достоен да го чуе.
Смътен блясък му отвърна от мрака изпод качулката.
— Аз не съм в тази война.
Круппе поглади мишите опашки на брадата си и си достави наслаждението да не каже нищо.
— Това изненадва ли те? — попита Древният бог.
— Круппе винаги очаква неочакваното, стари ми приятелю. Че то би ли могъл изобщо да очакваш друго? Круппе е изумен. И все пак го спохожда мисъл, гмурка се в мозъка с едно дръпване на тази чаровна брада. К’рул заявява, че не е във войната. Все пак Круппе подозира, че той е все пак нейната печалба.
— Само ако разбираш това, приятелю — отвърна с въздишка Древният бог. После килна глава. — Не бях забелязал, но изглеждаш тъжен.
— Тъгата има много вкусове, а Круппе като че ли ги е опитал всичките.
— Сега за такива неща ли ще говориш? Вярвам, че съм добър слушател.
— Круппе вижда, че си силно затормозен. Може би сега не е моментът.
— Това не е важно.
— Важно е за Круппе.
К’рул се огледа и видя приближаваща се към тях фигура, сивокоса и мършава.
Круппе припя:
— О, крехък град, където странници дохождат… а останалото?
Новодошлият отвърна с дълбок глас:
— … и в дупките се свират, та там да обитават.
И Древният бог въздъхна.
— Ела при нас, приятелю — рече Круппе. — Седни тук, край този огън: тази сцена рисува историята на нашия вид, както знаеш добре. Нощ, огнище и приказка за запридане. Драги К’рул, прескъпи приятелю на Круппе, виждал ли си някога Круппе да танцува?
Странникът седна. Изпито лице, изражение на скръб и болка.
— Не — отвърна К’рул. — Не мисля. Нито с ръце и крака, нито с думи.
Усмивката на Круппе бе лукава и нещо блесна в очите му.