В безоблачното небе кръжаха лешояди или гарвани, или и двете, толкова високо, че не бяха нищо повече от точици, ала все пак следяха самотната фигура далече долу. Или може би просто пищяха в синята пустош и оглеждаха за някоя умираща, грохнала от изтощение твар в сухите треви.
Но този мъж нито умираше, нито беше грохнал. Крачеше с твърдата решимост, характерна за луд, за побъркан. Но лудостта, щеше да отбележи той, е неприсъща за душата, така обвързана със света, с всяко хълмче и туфа трева, със скалите от стари брегове, с техните заоблени камъни варовик, изпъкващи през тънката накъсана кожа от лишей и трошлив мъх. С тънката сянка, която бавно кръжеше, докато слънцето креташе по небето. Със звука на собствения му дъх, който бе доказателство, че остава жив, че светът още не го е взел, не го е свалил, не е откраднал топлината от древната му плът. Лудостта дебне само вътрешното терзание. А Каллор, Върховният крал, император на дузина ужасни империи, дълбоко в себе си беше човек в мир.
За този миг. Но има ли нещо важно извън мига? Единствен миг — и безразсъдно се хвърляш в следващия, отново и отново, твърдо и вярно с всяка стъпка, която правиш. Твърдата земя отекваше през изтърканите подметки на ботушите му. Усещането за допир утвърждаваше реалността и нищо друго не беше важно, и никога нямаше да е.
Човек в мир, и още как. И това, че някога беше властвал над живота на стотици хиляди, властвал беше над тяхното безполезно, жалко съществуване; че веднъж, с един-единствен жест, беше осъдил на смърт победена армия от петнадесет хиляди; че беше седял на трон от злато, сребро и оникс, натъпкан като чревоугодник до пръсване с толкова материално богатство, че то беше загубило целия си смисъл, цялата си стойност… всичко, което оставаше от онези времена, от онази слава, беше самият човек, неговият меч, бронята му и шепа стари монети в кесията. Безкрайни предателства, море от лица, замъглени и смътни от столетия, единственото останало — само алчният, завистлив блясък в очите им, запечатал се завинаги в ума му; ширналите се огън и дим, докато се сгромолясваха империи, една след друга; хаосът в жестоките нощи на бягства от обгърнати в пламъци дворци, бягства от такива приливи на жадни за мъст глупци, че дори Каллор не можеше да избие всички — колкото и да искаше, о, да — нищо от тези неща не пробуждаше и зрънце гняв в душата му. Тук, в тази пустош, която никой не искаше, той беше човек в мир.
Тази истина не можеше да бъде оборена. А ако някой можеше да се надигне сега от самата пръст и да застане пред него, за да я обори — какво пък, той щеше да го накълца на парчета. С усмивка и с невъзмутимо спокойствие.
Твърде много тежест се придаваше на историята, ако питаха Каллор. На собствената история; тази на народи, на култури и на земи. Каква полза да се взираш в минали грешки в преценките, в пропуснат шанс и в проявена небрежност, когато единственият резултат от цялото това усилие бе съжалението? Ба! Съжалението е убежище за глупците, а Каллор не беше глупак. Беше изживял всяка своя амбиция, в края на краищата, изживял беше всяка една от тях, докато целият й цвят не се изцеди и не остане само избледнялото смътно знание, че в живота едва ли има нещо толкова значимо, че да си заслужава усилието да го постигнеш. Че наградите се оказват ефимерни и без никаква стойност.
Всеки император във всеки свят, във всички времена, скоро открива, че грандиозната титла и цялата свързана с нея власт е съществуване, лишено от радост. Дори прекалената жестокост и капризите рано или късно омръзват. А лицата на умиращите, изтезаваните, ами, те са едни и същи и нито едно от тези разкривени лица не благоволява да излъчи искрица прозрение, някоя дълбока, открита със сетния дъх тайна, даваща отговор на всички големи въпроси. Не, всяко лице просто се отдръпва в себе си, криви се и се свива в предсмъртна болка, а онова, което виждат оцъклените очи в последните мигове, разбрал беше Каллор, се оказва нещо съвсем… банално.
Ето, това беше враг: баналността. Царството на малоумните, гордата крепост на глупците. Не беше нужно да си император, за да го видиш: огледай лицата на хората, наобиколили преобърнат впряг, блясъка в очите им, докато протягат вратове и се надигат, за да зърнат кръв или счупени крайници, да се насладят на някоя безсмислена трагедия, изплувала на повърхността в тъмната мастилница на живота им. Погледай, да, тези лешояди на скръб и тогава говори за благородното човечество, толкова мъдро и добродетелно.
Невидим за гарваните или лешоядите, Каллор беше оголил зъби в студена усмивка, сякаш се опитваше да уподоби лицето на трагично падналия идиот, затиснат под колелото на впряга, идиотът, който вижда последното, което ще види, и го открива в лицата на зяпачите, и си мисли: „О, погледнете се. Толкова… банално. Толкова… банално.“