Выбрать главу

Стресна заек от някакъв храст на двайсетина крачки напред, лявата му ръка замахна изотдолу и един нож блесна като мълния, порази заека в скок и той изрита във въздуха, преди да падне.

Застана над застиналото телце. Погледна капчиците кръв по земята. Ножът беше потънал до дръжката, забит точно над бедрата — в корема значи. Лошо. Непохватно.

Наведе се, издърпа ножа, бързо разряза корема и изтръгна топлите вътрешности на заека. Задържа в ръка лъскавите черва и прошепна:

— Банално.

Едното око на заека се беше вторачило сляпо нагоре. Всичко зад него — свършило, изчезнало.

Но той вече бе виждал всичко това. Повече пъти, отколкото можеше да изброи. Зайци, хора — все едно и също. В този сетен миг, да, няма нищо, което да се види, тъй че какво ти остава, освен да си тръгнеш?

Захвърли вътрешностите настрани, вдигна заека за задните крака и продължи по пътя си. Заекът идваше с него. Не че държеше. По-късно щяха да седнат двамата на вечеря.

Високо горе в небето черните точици бяха започнали да се спускат. Също толкова празните им очи бяха зърнали червата, разпилени на сиви лъскави въжета по жълтите треви по дирята на самотния мъж. Празни очи, но друг вид празнота. Не онази на баналността на смъртта, не, а на баналността на живота.

Същите очи като на Каллор.

И имаше милост в бързата смърт на заека, защото, за разлика от неизброимите стотици хиляди човешки същества, последното, което бе видяло животинчето, не бяха дълбоко празните очи на Каллор — гледка, която носеше ужас на лицето на всяка жертва.

Светът, казал беше някога някой, връща онова, което му се дава. В изобилие. Но пък, както би изтъкнал Каллор, все някой някога казва нещо. Докато на него не му писнеше и не заповядаше да го екзекутират.

5.

Не ми приказвайте за лошо време, моля.Нито за слънце, облак или за места,които раждат бури.Не искам и да знам за вятър,в който тръпнат храсти,нито за киша, дъжд или за стари дирипо сив обрулен камък.
Не искам да ме забавляват, моля,с беди от лошо здраве,ни ваше, ни на ближен, илина старата жена край пътя.Не ще си губя време, нито мисъл,ни чувство в милостиви подаяния,и нито в баене, което някомуда донесе късмет.
Кажете ми за бездни, моля, прекосени,а не загърбени обиколенис цената на безброй измени.Гнева си изревете за това, което е изгубено,ту силно, ту със плач,ту със юмрука, вдигнат в яростнад твърдата земя.
Възпейте, моля, с глас високна любовта злочестите триумфи.Ту с болка, ту в пияно безразсъдство,със смях и сълзи.Не искам да се пазарите със злите горе боговеза обич, за цена илиза зимни студове.
Изпейте ми това и аз ще разбера, че не отстъпватету знаещи, ту виждащи, ту пред лицетона виещата буря.Изпейте ми живота си като живот без крайи любовта си, ярка като пламъкана слънцето в небесния му ход,където истината е родена.
Молба, „Край на маловажните неща“
Баедиск от Натилог

Даруджистан. Прелести без край! Кой би могъл да нарече едно-единствено деяние маловажно? Този побягнал хлапак с ръце, пълни със зеленчуци, виковете от щанда зад него, пресметливото око на стража на трийсет крачки оттам, докато оценява нищожния шанс да хване пакостника. Маловажно? Глупости! Нахранени гладни уста, засияла гордост, няколко монети по-малко за продавачката навярно, но май бездруго единственото, което прави печалбата й, е да пълни халбата на пияния й съпруг, тъй че кучият му син да пукне от жажда, какво й пука! Болнавото по рождение сърце на стража продължава да бие, без да се е пръснало все още от тежката гонитба през пазарното гъмжило, тъй че той ще живее още няколко седмици, достатъчно, за да довърши пълната си двадесетгодишна служба и така да гарантира пенсия за жена и деца. И разбира се, едничката сетна целувка ще дойде тепърва, целувка, шепнеща толкова много за преданост и всичко останало.

Грънчарят под навеса зад дюкяна, с ръце, оклепани до лактите с глина, който бленува, да, за годините, в които е добивал форма един живот, когато всеки натиск с върха на пръст оставя дълбока диря в гладка допреди повърхност, променя бъдеще, преначертава минало, а не е ли това колкото замисъл, толкова и сляпа случайност? При все че намерението може да очертае път, при все че вълните, отпратени надолу и нагоре, и навън, може да се предвидят от десетилетия опит, е ли изходът изобщо наистина предсказуем?