О, тя, разбира се, не мислеше за нищо такова. Болежка в лявата й китка заличаваше всички мисли извън самата настойчива болежка и какво може би предвещава тя, и какви билки трябва да свари, за да я облекчи — а как може такива притеснения да са маловажни?
Ами детето, седнало там и зяпнало в тъжното око на впрегнат вол пред „Женски чарове“ на Корб, където вътре е мама, вече от камбана време, макар че, разбира се, мама си има за компания „чичо Дорут, което е тайна“, което е по-добре от един вол, който не прави нищо, освен да мучи? Гигантското влажно толкова тъмно тъмнокафяво око също зяпа, а че мисълта тече в двете посоки, е очевидно, но за какво мисли волът, освен че хомотът е тежък, а колата даже още по-тежка, и че ще е хубаво да се излегне, а за какво може да мисли детето освен за телешка яхния, тоест ето ви раждането на една мъничка философка, макар че след години и тя ще си има своя „чичо, който е тайна“, с което също като мама ще се радва на всички плодове на брака.
Ами слънцето високо горе, готово да се пръсне от ликуваща светлина, за да окъпе великолепния град като благословия? Велика е нуждата, тъй внезапна, тъй неизбежна, да посегнеш нагоре, да стегнеш пръсти около огненото кълбо, да го повлечеш назад — и назад! — в нощта и нейния необятен мрак, където всички важни неща разтърсват небесата и земята до самите й корени, или почти.
Назад, прочие, настоява ниският дебеличък мъж, защото това е неговият изказ, неговият замисъл, неговият вик — Гледайте! — който отеква, още и още. Нощта на идващи, деянията на дошлите, още докато иде нощта! Нищо съществено да не бъде забравено. Нищо маловажно да не остане оценено, а и кой вече би могъл дори да си въобрази, че има маловажни неща, като си спомни с мъдро кимване крадеца хлапак, продавачката, стража. Грънчаря и детето, и вола, и чичо Дорут с лицето му, заровено между краката на жената на друг мъж, и всичко, което предстои (простете!) в идващия ден.
Забележете и разказвача на историята, с лукавото му намигване. Тук сме!
Нощ, застъпващи се сенки, съвсем безлично мъгливо петно, което не би забелязал никой освен онази досадна котка на перваза на прозореца на имението — кехлибарените й очи следят как една сянка излиза от временното си укритие. И тази блуждаеща сянка тръгва през двора и се слива с по-дълбоките сенки при стената на имението.
Присвит, Торвалд Ном погледна нагоре и видя котешката глава и проклетите очи, взрени в него. Миг по-късно главата се отдръпна и отнесе със себе си ококорения поглед. Той се прокрадна към задния ъгъл и отново спря. Чу стражите на портата. Двама бяха и спореха за нещо, с подозрителен тон в началото, който премина в обвиняващ; отвърна му се с възмутено отрицание:
— Но проклет да си, Дорут, аз просто не ти вярвам…
— … Нямаш повод да не ми вярваш, Милок. Давал ли съм ти? Не…
— … Гуглата да ме вземе, не си. Първата ми жена…
— … Не искаше да ме остави на мира, заклевам се! Дебнеше ме като котка плъх…
— … Плъх! Да, това май е точно…
— … Заклевам се, Милок, тя само дето не ме изнасили…
— … Първия път! Знам, тя ми разказа всичко, с толкова блеснали очи…
— … Чух, че ти е щръкнал като черния скиптър на Гуглата…
— … Това не е твоя работа, Дорут…
Нещо меко забърса крака на Торвалд. Котката, мъркаща като мек пясък, извила гръб и засукала опашка. Той вдигна стъпалото си над гадинката. Поколеба се, после го отпусна. В името на сладката целувка на Апсалар, очите и ушите на котето можеше да се окажат дар, като си помислиш. Стига да се престраши да го последва.
Торвалд хвърли око на стената — корнизите, спираловидните метопи, витите фалшиви колони. Изтри потта по дланите си, запраши ги със ситния пясък в основата на стената, след това опипа за удобни места и започна да се катери.
Добра се до перваза на прозореца на горния етаж, издърпа се на него и се закрепи на колене. Вярно, никак не беше разумно, но падането нямаше да го убие, нямаше да навехне глезен дори, нали? Извади кама, мушна острието между пречките на капака, опипа предпазливо за резето.
Котката, покатерила се до него, едва не го бутна от перваза, но той успя да се задържи; изруга тихо и продължи да търси резето.
— … Още те обича, знаеш ли…
— … Какво…
— … Честно. Просто й харесва малко разнообразие. Казвам ти, Милок, оная, предишната ти не беше лесна за сваляне…
— … Ти се закле!…
— … Ти си най-добрият ми, най-старият ми приятел. Повече никакви тайни между нас! И когато ти се заклевам в това, като сега, казвам ти истината. Апетит има, тъй че не би трябвало да е проблем да си я делим. Не съм по-добър от тебе, просто съм различен, това е. Различен…