— … Колко пъти седмично, Дурот? Кажи ми истината!…
— … О, през ден някъде…
— … Ама и аз съм през ден!…
— … На тек, на чифт, предполагам. Както казах, апетит…
— … Викам да…
— … След смяната да идем да пием…
— … Аха, може да сравним така, да съпоставим…
— … Харесва ми. Просто така, ха!… Ей, Милок…
— … А?…
— … На колко е дъщеря ти?…
Резето изщрака и кепенците се открехнаха тъкмо в мига, в който един меч изсъска от ножницата, чуха се дивашки викове и долу при портата се завихри бой.
— … Шегичка! Честно! Просто шега, Милок!…
Развикаха се и от входа на къщата, докато Торвалд приплъзваше острието на камата между прозорците и повдигна вътрешното резе. Бързо се промъкна в тъмната стая. Долу на двора затропаха ботуши и при портата изригнаха още викове. Нечий меч изхвърча и задрънча по камъните.
Торвалд бързо притвори кепенците, след тях — и прозореца.
Ужасното мъркане беше до него, мека муцунка се отърка в коляното му. Той посегна с треперещи пръсти към котката, поколеба се, после отдръпна ръка. „Обърни внимание на проклетото същество, да, тъй че щом чуе каквото не може да се чуе и види каквото не може да се види, да…“
Завъртя се приклекнал и бързо огледа стаята. Нещо като частна библиотека, макар че повечето рафтове бяха празни. Прекомерна амбиция издаваше тази стая, внезапен скок към култура и изтънченост, но обречен на провал, разбира се. Парите не са достатъчни. Интелигентност трябва. Вкус, търсещ ум, интерес към друга материя — материя отвъд пряко видимото, материя, която няма нищо общо с каквото и да било. Не е ли достатъчно просто да пратиш някой слуга да омете дюкяна на продавач на свитъци и да каже: „Ще взема ей тоя рафт, и тоя.“ Господарят не е толкова придирчив, да. Господарят навярно не може дори да чете, тъй че има ли изобщо значение?
Промъкна се до единствената лавица, на която бяха струпани двадесетина свитъка и една подвързана с кожа книга. Всеки свитък беше плътно навит, вързан с етикета на някой продавач — точно както подозираше. Торвалд започна да чете заглавията.
„Трактат по дренажните улеи в каменните канали на квартал Джадроуби, деветнадесети доклад в Годината на Земеровката, извънредни дебати, Гилдия на каменоделците. Автор: Член 322.“
„Приказки за Памби Юнака и Света в кладенеца (с илюстрации от отдавна умрял художник).“
„Изгубените строфи на Аномандарис, с анотация.“ Веждите на Торвалд се повдигнаха, защото това наистина можеше да се окаже ценно. Бързо смъкна каишката и разви свитъка. Веленът беше съвсем празен, освен кратката анотация най-отдолу, която гласеше: „Никаква учена ерудиция не е възможна за момента.“ И знакът на издателя, отбелязващ, че този свитък е част от поредицата „Изгубени творби“, публикувана от Гилдията на майсторите на велен в Пейл.
Нави отново безполезния свитък и издърпа следващия.
„Илюстрован пътеводител до Палатата на Кърпачите на обуща на Дженабарис в четвърти век, съня на Бърн, от Филчър Счупения зъб, самозван бирник и бич за кърпачите на обуща, осъден на доживотен затвор. Публикация на библиотеката на дранголника, Натилог.“
Не хранеше никакво съмнение, че илюстрациите са обилни и педантични, до най-дребната подробност, но някак си любопитството му не беше чак толкова силно, за да ги разглежда.
Междувременно шумотевицата при портата бе стихнала. Пазачите от охраната се прибираха от свадата с много мърморене и ругатни, които затихнаха, щом влязоха в къщата на път към стаите си, което подсказа на Торвалд, че господарят всъщност си е у дома и навярно спи. Което си беше сериозен проблем, предвид параноята на кучия му син и това, че вероятното скривалище на богатството му бе някъде в проклетата му спалня. Какво пък, светът поднася своите предизвикателства, а без предизвикателства животът не струва нищо, безсмислен е и, най-важното, скучен.
Пристъпи към вратата към коридора и спря, уви около главата си кърпа, като остави открити само очите си. Вдигна резето, открехна и надникна. Вляво — външната задна стена, няма и на три крачки. Вдясно — коридорът, минаващ през цялата къща. Врати и централната площадка за стълбището. И пазач, седнал срещу площадката. Черна коса, морав като патладжан нос, увиснала долна устна и достатъчно мускули, покриващи тяло, което можеше да побере двама-трима колкото Торвалд Ном. Глупакът плетеше. Беше свъсил вежди и устата му мърдаше, докато броеше бримките.
И ето ти я ужасната котка — застъпва право към него.
Торвалд тихо затвори вратата.
Трябваше да я удуши тая гадина.
Чу ядосано ръмжене от коридора, после по стъпалата затропаха ботуши.
Открехна отново вратата и погледна навън. Пазачът се беше махнал, плетивото лежеше на пода, нишката от кълбото бе изпъната надолу по стъпалата.