Ха! Гениална котка! Какво пък, ако я срещнеше пак, щеше да я разцелува — но не и там, където се ближеше, защото си има граници все пак, а той не беше склонен да целува там, където една котка се ближе.
Торвалд бързо затвори вратата и застъпва на пръсти по коридора. Погледна предпазливо към широкото централно стълбище. Където и да беше избягала котката с кълбото прежда, не се виждаше, а също и пазачът. Обърна се към двукрилата резбована врата точно зад опразнения дървен стол.
Заключена?
Да.
Извади камата си и пъхна тънкото острие между крилата.
Пищната украса често пъти се съчетаваше с небрежност към нужните заключващи механизми и тази ключалка потвърждаваше правилото. Усети как резето се вдигна. Откъм стълбището се чуха стъпки. Той открехна вратата, бързо се шмугна вътре, затвори и се присви. Предна стая, нещо като кабинет, с един фенер на къс фитил, който хвърляше смътна светлина по бюрото и разхвърляната купчина ръкописи. Втора врата, по-малка, тясна, зад плюшения стол с висок гръб при бюрото.
Торвалд Ном пристъпи на пръсти към нея.
Спря до бюрото, за да угаси фенера, и изчака, докато очите му свикнат с тъмното, наведе се още и примижа към цепнатината под вратата на спалнята. Остана доволен, след като не видя да се процежда светлина. Пристъпи до облицованото дърво с инкрустираните златни листа, матови в сумрака. Без резе този път, с добре смазани панти. Бавно открехна.
Влезе и безшумно затвори вратата зад себе си.
От огромното ложе с балдахин в средата на стаята се чуваше тихо дишане. След това — въздишка.
— Сладката ми скумрийка, ти ли си?
Дрезгав, шепнещ женски глас, последван от шумолене в леглото.
— Нощният крадец този път? Охо, това ще е забавно — ще държа очите си затворени и ще хленча много, когато ме заплашиш да мълча. Побързай, лежа тук вцепенена от страх. Някой в стаята ми!
Торвалд Ном се поколеба, искрено разкъсван между необходимост и… хм, необходимост.
Развърза въжения си колан и изсъска:
— Първо съкровището, жено! Къде е?
Тя ахна.
— Този глас е добър! Нов! Съкровището, ах! Знаеш къде е, ужасно същество такова! Тук, между краката ми!
Торвалд завъртя очи.
— Не то. Другото.
— А ако не ти кажа?
— Тогава ще се оправя с теб както аз си знам.
— Ох! Нищо не казвам! Моля те!
Проклятие. Беше загазил. Нямаше начин да не е разбрала, че не е онзи, на когото се прави, дори онзи да се правеше на някой друг. Как да го реши това?
— Лягай по корем. Сега се надупи. Да, така.
— Ти си по-лош от животно!
Торвалд спря до леглото. По-лош от животно? Това пък какво трябваше да означава? Поклати глава и се качи на леглото. Нищо друго не вървеше тук.
Малко по-късно:
— Ох… ох! Скумрийке! Новият еликсир ли? Богове, великолепно е! Ами, не мога да те наричам тресчица повече, нали? По-скоро… сьомга! Пори срещу течението! Ох!
— Съкровището… или ще опиташ ножа. — И опря студеното острие в бедрото й.
Тя ахна.
— Под леглото! Махни тоя нож! Продължавай да блъскаш, проклет да си! По-силно! Това ще ми направи бебе, ох… знам го! Бебе! Най-после!
Какво пък, даде си лептата, пусна си монетите в купела на храма и т.н., и дано молитвите й да я отведяха в блажения рай на майчинството. Тя рухна със стон на леглото, а той се отдръпна, коленичи на студения дървен под и бръкна под леглото, кокалчетата на пръстите му забърсаха дълъг нисък сандък. Заопипва, намери една дръжка и го издърпа.
Тя простена.
— Ох, недей да започваш да броиш пак. Моля те. Всичко разваляш, когато го правиш това!
— Не броя, жено. Крада. Очите затворени. Не мърдай.
— Това вече просто звучи глупаво, знаеш го.
— Млъкни или ще те…
— Значи онзи еликсир все пак?
Той дръпна резето с върха на камата. Вътре, прибрани в торбички, етикирани с точното количество — скъпоценни камъни, накити и златни консули. Събра бързо плячката си.
— Но ти наистина броиш!
— Предупредих те.
Качи се отново на леглото. Погледна между краката си и видя, че обещанията не са достатъчни. „Богове на бездната, де да бяха.“
— Слушай. Трябва ми още еликсир. В кабинета е. Не мърдай.
— Няма. Обещавам.
Той бързо излезе, промъкна се през външната стая, спря до вратите към коридора и опря ухо на дървото.
Тихо пощракване на плетящите бамбукови куки.
Прибра камата в канията, хвана я през средата, открехна вратата, погледна косматото теме на пазача и замахна. Черепът изхрущя. Мъжът омекна и рухна на пода.
Котката чакаше до вратата на библиотеката.
Чичо Едно, Чичо Две, Тате Никой. Леля Едно, Леля Две, Мама Никоя.