В момента и на дежурство, Чичо Едно, Леля Едно и Братовчеди Едно, Две, Три. Братовчед Едно посяга, почти достатъчно близо за поредното рязко сръгване с лакът, докато се опитва да свие още един лук от купчината на масата. Но той познаваше игрите на Едно, едногодишен списък със синини имаше, с който да го докаже, тъй че също толкова небрежно се отдръпна на половин крачка и запази лъчезарната си усмивка, докато Леля Едно ахкаше възхитена от това неочаквано изобилие, а Чичо Едно седеше отсреща, готов да му смигне в мига, в който погледне към него — което той нямаше да направи, защото, както все му повтаряше Чичо Две, всичко е в избора на подходящия момент. Освен това трябваше да внимава с Братовчед Едно точно сега, след като първоначалният му план бе осуетен.
Едно, който се казваше Снел, май трябваше по-упорито да поработи в главата си, да се оправи с това хитруване, което сякаш идваше отникъде и нямаше нищо общо с тъпия всъщност мозък на Едно, тъй че може пък да бяха демони в края на краищата, трополят вътре и се кикотят с жестоките си хрумвания. Снел нямаше да миряса, знаеше го. Не, щеше да го запомни и да започне отново да крои планове. И още по-лошо — да боли заради това.
Но точно сега не го интересуваше нито Братовчед Едно, нито нищо, което можеше да последва по-късно тази вечер или утре. Беше донесъл храна у дома, цял куп храна, и бе поднесъл съкровището си сред радостни викове.
А мъжът, чието име му бяха дали, мъж отдавна умрял, който не беше нито Чичо Едно, нито Чичо Две, а беше Чичо Три и не, разбира се, Тате Едно, онзи мъж щеше да се гордее, че момчето с неговото име прави каквото трябва, за да запази семейството сплотено.
Взело своята главичка лук, детето на име Харло се сви в безопасния ъгъл на единствената им стая и малко преди да я захапе се обърна да срещне очите на Чичо Едно, да улови смигването и да кимне в отговор.
Точно както казваше винаги Чичо Две, изборът на подходящия момент е начинът, по който човек измерва света и своето място в него. Изборът на точния момент не беше свят на „може би“, беше свят на „да и не“, „това, а не другото“. Сега, а не после. Изборът на подходящия момент бе присъщ на всички зверове в природата, които ловяха други твари. Имаше го у тигъра с присвитите му дебнещи очи. Присъщ беше и на плячката, когато ловецът се превърне в жертва, също като с Братовчед Едно, всеки момент — надпревара, битка, двубой. Но Харло се учеше на тигърското благодарение на Чичо Две, чиято кожа дори можеше да стане като на тигър, когато хладният и убийствен гняв се събуди. Който имаше тигрови очи и беше най-безстрашният, най-умният мъж в цял Даруджистан.
И беше единственият, освен младия Харло, който знаеше истината за Леля Две, която изобщо не беше Леля Две, а Мама Едно. Нищо, че тя не искаше да го признае, не искаше изобщо да го споменава и едва ли искаше да има нещо общо с единственото си дете, нейния „син от Изнасилване“. По-рано Харло си беше мислил, че Изнасилване е името на татко му, но вече знаеше, че е нещо, което някои хора правят на други хора, също толкова лошо като лакът в ребрата, може би още по-лошо. И точно затова Мама Едно си оставаше Леля Две, и затова в редките случаи, когато ги навестяваше, не искаше да погледне Харло в очите, колкото и да се опитваше той, и затова не искаше да говори за нищо, освен с онзи гаден ядосан глас.
„Леля Стони мрази думите, Харло — беше обяснил Грънтъл, — но само когато те се промъкнат близо до нея, до там, където се крие, разбираш ли?“
Разбираше, да. Всичко разбираше той.
Снел улови погледа му и се намръщи, устата му замърда в злобна закана. Сестричката му, Братовчедка Две, която се казваше Мю, гледаше от другия край на масата, виждаше, но не разбираше, защото как можеше да разбере, като беше само на три годинки; а Братовчедка Три, тя пък се казваше Хинти, лежеше в люлчицата си цялата повита, в пълна безопасност, пазена от всичко, и точно така трябваше да е с най-малките.
Харло беше на пет, може би близо шест, но вече висок — „разтегнат“, смееше се Грънтъл, „разтегнат и мършав, защото така растат момчетата“.
Леля Мирла беше сложила останалите зеленчуци в димящия котел над огнището. Погледна разбиращо мъжа си, а той кимна, без да спре да разтрива пънчетата под коленете си, където повечето хора си имаха прасци, глезени и ходила, но Чичо Бедек беше претърпял злополука — което беше нещо като Изнасилване, само че не нарочно — тъй че не можеше да ходи, което правеше живота труден за всички тях и означаваше, че Харло трябва да прави каквото е нужно, след като Снел май не го интересуваше да прави каквото и да било. Освен да измъчва Харло, разбира се.