Въздухът в стаичката замириса на пръст и сладникаво, щом леля Мирла хвърли още сух тор в малкото огнище под котела. Харло знаеше, че на заранта ще трябва да иде да събере още и че това означава да излезе много извън града, чак нагоре по западния бряг на езерото, което си беше приключение.
Снел дояде лука си и запристъпва към Харло, стиснал юмруци.
Но Харло вече чуваше ботушите отвън на уличката, пращенето на сухата папрат по срутения покрив отсреща, а след миг Чичо Две дръпна чергилото и надникна вътре, навел глава. Шарките на лицето му изглеждаха съвсем прясно нарисувани, толкова ярки бяха, а очите му светеха като пламъчета на свещи. Оголи в усмивка дългите си зъби.
Бедек му махна.
— Грънтъл! Хайде влизай! Виж Мирла какъв пир ни готви!
— Тъкмо навреме значи — отвърна едрият мъж и влезе. — Нося пушено конско. — Погледна Харло и каза: — Тоя трябва да поналее мускул малко.
— Ох, не мирясва, това му е проблемът — рече Мирла. — За миг не се спира.
Снел се беше намръщил, отдръпваше се и гледаше Грънтъл с омраза и страх.
Грънтъл награби под мишница ритащия Харло, направи две крачки до огнището и подаде на Мирла увития с чул вързоп, който носеше. Бедек го гледаше изпод вежди.
— Радвам се, че се върна жив и здрав — заговори той. — Чух за тебе при портата и за онова в Беля… проклятие, да не бях само толкова… негоден.
Грънтъл пусна Харло и въздъхна.
— Дните ти за яздене с кервани може и да са свършили, но това не те прави негоден. Чудесно семейство гледаш, Бедек, чудесно.
— Нищо не гледам аз — измърмори Бедек. Харло познаваше този тон, много добре го знаеше и сигурно щяха да минат дни, седмица дори, преди Чичо Едно да се измъкне от тъмната дълбока дупка, в която беше сега.
Работата бе в това, че на Бедек дупката му харесваше, обичаше Мирла да го обикаля, цялата милувки, прегръдки и тихо мъркане, и това щеше да продължи чак до нощта, когато почнеха да издават звуци в леглото, а на заранта, е, Бедек щеше да се усмихва.
Когато Мирла правеше така обаче, когато беше само за своя мъж и за нищо друго, се падаше на Харло да се грижи за момичетата и да прави всичко, което трябва. А най-лошото бе, че никой нямаше да задържа Снел. Биенето ставаше много лошо тогава.
Мирла не можеше да работи много след последното бебе — беше си наранила нещо в корема и вече се уморяваше много лесно, и дори тази прекрасна вечеря, която правеше сега, щеше да я изтощи и да й донесе главоболие. Когато имаше сили, кърпеше дрехи, но това ставаше рядко напоследък, което правеше набезите на Харло над околните пазари още по-важни.
Той се задържа до Грънтъл, който вече бе седнал срещу чичо Бедек и беше донесъл делва вино, а това задържаше Снел по-надалече засега, което, разбира се, само влошаваше още повече нещата, които щяха да последват, но нищо. Не можеш да си избираш семейството, в края на краищата, нито братовчедите си, нито никой. Тях просто ги има, и толкова.
Освен това можеше да тръгне рано сутринта, толкова рано, че Снел още да не се е събудил. Щеше да излезе от града, далече по езерния бряг, където светът се простира надалече, където отвъд съборетините има хълмове само с кози и пастири, а пък отвъд тях даже няма нищо освен пуста земя. Това, че е възможно да съществува такова нещо, нашепваше на Харло за възможности, каквито той не можеше и да се надява да назове по име или пък да опише с думи, но всички те бяха някъде там, в бъдещия живот, който изглеждаше смътен, призрачен, но пълен с обещания все пак. Светло като очите на Грънтъл бе това обещание и тъкмо в него се вкопчваше Харло, когато юмруците на Снел започнеха да го удрят.
Бедек и Грънтъл си говореха за старите дни, когато бяха работили по едни и същи кервани, а на Харло му се струваше, че миналото — свят, който така и не беше виждал, защото е било преди Изнасилването — е място на велики дела, място гъмжащо от живот, където слънцето бе по-ярко, залезите по-червени, звездите блестяха на черно небе, а луната не беше покрита с мъгли, и мъжете бяха по-високи и по-горди, и там никой не трябваше да говори за миналото, защото всичко се случваше точно сега.
Може би точно така щеше да намери и бъдещето, ново време, в което ще застане, висок и горд. Време, в което щеше да може да се „разтегне“.
Снел се беше свил в тъмния ъгъл, очите му блестяха в закана и се хилеше злобно.
Мирла им донесе чинии, пълни с ядене.
Накъсаните листове пламнаха бързо, отнесоха се на черни парцали през комина, а Дюйкър ги гледаше как си отиват и виждаше врани. Хиляди врани. Крадци на памет, отмъкнали всичко, за което можеше да си е помислил, всичко, което можеше да е възкресил, за да облекчи безполезността на сегашния си живот. Всичките му борби да си спомни лица бяха претърпели поражение и всяко негово усилие да напише тази жестока история се беше провалило. Думи плоски и безжизнени, сцени, описани с гласа на мъртвия.