Кои бяха онези другари, които стояха тогава до него? Кои бяха онези уикци, малазанци, онези магове и воини, онези войници и свещени жертви, накацали високо над пътя като стражи на безсилието и взрени надолу в собствените си, крачещи в марш сенки?
Бълт. Лъл. Сормо Е’нат.
Колтейн.
Имена, но без лица. Хаосът и ужасът на битките, на залитането от умора, на отворените кървящи рани, на прахта и вонята на изпражнения… не, не можеше да пише за всичко това, не можеше да предаде истината за него, за каквото и да било от него.
Паметта се проваля. Обречена завинаги, докато се стремим да обрисуваме сцени, да очертаем рамката им, да бъде описан всеки акт, смислен и разумен, ирационален и безумен, но някъде там, отдолу, трябва да има гъста, плътна тиня на мотивация, на значение, на смисъл — трябва да има. Алтернативата е… неприемлива.
Но само дотук го водеха всичките му усилия, отново и отново всеки път. Неприемливите истини, онези, пред които никой разумен човек не би могъл да застане, не би могъл да погледне в очите. Това, че нищо не е достойно за почит и благоговение, нито дори простият факт на оцеляването, а със сигурност не и безкрайният низ от провали, от неизброими смърти.
Дори и тук, в този мирен град, той наблюдаваше гражданите във всичките им ежедневни игри и с всеки миг презрението му се усилваше. Не харесваше начина, по който мислите му ставаха все по-сурови, все по-изпълнени с изумление от безкрайните сцени на едно като че ли безумно, безсмислено съществуване, но изглежда, че нямаше изход от това, докато наблюденията му разбулваха дребнавостта на живота, битките, мълчаливи или не, с жени, съпрузи, приятели, деца, родители, със самото блъскане в гъмжилото по улиците всеки живот изглеждаше затворен около себе си, праведен и безразличен към чуждите — хора, напълно затънали в собствения си живот. И все пак не трябваше ли да го радват тези неща? Не трябваше ли да го радва пълната им свобода, необичайният лукс да си въобразяват, че властват над собствения си живот?
Не властваха, разбира се. В свободата, която всеки от тях може би притежаваше, те вдигаха собствените си стени, носеха пранги, направени от собствените им ръце. Дрънчаха веригите на чувства, на страхове и грижи, на отчаяние и злоба, на войнствеността, която с ярост негодува срещу анонимността, която задушава всекиго. Да, крайно неприемлива истина.
Не беше ли точно това движещата сила зад стремежа към власт? Да разкъсаш анонимността, да издигнеш слава и безчестие като огнен щит и бляскав меч? Да нададеш вик, който да се чуе извън портите на собствения ти живот?
Но, ах, как до гуша му бе дошло на Дюйкър от такива викове. Свивал се беше от страх сред техния вой на непокорство и триумф, за да се изпълни накрая с отчаяние и безсилен гняв. Екът на всяка власт беше еднакъв по същество със своята празнота. Всеки историк, достоен за това звание, можеше да разбере това.
Не, нямаше смисъл в писането. Нямаше повече полза, отколкото тупането на бебешки юмручета в тишината, нехайна за всякакъв плач. Историята не означаваше нищо, защото единственото непреходно беше човешката глупост. О, имаше мигове на величие, на ярки дела, но колко трае тази светлина? От един дъх до следващия, да, и не повече от това. Не повече от това.
Колкото до останалото, гази през костите и руините, защото те са каквото остава, което трае, докато всичко не стане на прах.
— Замислен изглеждаш — каза Малът, като се наведе с пъшкане да напълни халбата на Дюйкър. — Което, предполагам, не би трябвало да буди изненада, след като току-що изгори усилията си от близо година, да не говорим за златния консул за папирус.
— Ще ти възмездя разхода — каза Дюйкър.
— Не ставай глупав — отвърна лечителят и се отпусна отново на стола си. — Казах само, че изглеждаш замислен.
— Привидностите лъжат, Малът. Изобщо не държа да мисля повече. За нищо.
— Добре. Значи истинска среща на умове.
Дюйкър продължи да се взира в огъня, да гледа излитащите през комина врани.
— За тебе е неразумно. Имаш да мислиш за платени убийци.
Малът изсумтя.
— Убийци. Анци вече говори да изровим дузина проклетии. Бленд дебне около щаба на Гилдията, а Пикър и Блупърл действат със съветник Кол да надушат източника на поръчката. Една седмица му дай някъде и проблемът ще престане да е проблем. Перманентно.
Дюйкър се усмихна вяло.
— Не се бъркай с малазански морски пехотинци, пенсионирани или не.
— Като си помислиш, хората трябваше вече да го знаят, нали?