— Хората са глупави, Малът.
Лечителят се намръщи.
— Не сме всички.
— Вярно. Но Гуглата чака всекиго, глупав, умен, хитър, безмозъчен. Чака, със същата веща усмивка.
— Нищо чудно, че си изгори книгата, Дюйкър.
— Да.
— Е, щом няма да пишеш история повече, какво ще правиш тогава?
— Да правя? Ами, нищо.
— Виж, за това знам всичко… о, недей дори да се опитваш да възразяваш. Да, лекувам по някого от време на време, но бях войник някога. А сега не съм. Сега си седя и дебелея, а тлъстината е отровена дълбоко и дълбоко с някаква цинична злъч. Загубих всичките си приятели, Дюйкър. Не е по-различно, отколкото с теб. Всички загубих, и за какво? Проклет да съм, ако знам, проклет и проклет, но не знам „защото“ на това, не знам „защото“ на нищо.
— Среща на умове, и още как — каза Дюйкър. — Но пък, Малът, ти като че ли отново си на война. Срещу обичайния неумолим смъртен враг.
— Гилдията ли? Може и да си прав. Но няма да продължи дълго, нали? Не ми харесва да съм пенсиониран. Все едно са обявили, че вече нищо не струваш, каквато и да е била цената ти, и колкото повече продължава, толкова повече разбираш, че цената изобщо не е била онази цена, която си мислил, че е, с което става още по-лошо.
Дюйкър остава халбата си и стана.
— Висшият алхимик ме е поканил утре на обяд. Най-добре ще е да си лягам и да поспя малко. Пази си гърба, лечителю. Понякога момчето бута, а дамата я няма никаква да дръпне.
Малът само кимна, поел бремето с гледането в огъня, след като Дюйкър вече си тръгваше.
Историкът остави топлото зад гърба си и тръгна през течения и пластове мразовит въздух към стаята си. Все по-студено и по-студено, с всяка стъпка.
Някъде горе над противния храм врани танцуваха с искри от комина, буквално невидими в тъмното. Всяка от тях носеше дума, но искрите бяха глухи. Твърде увлечени бяха в екстаза на своя ярък, ослепителен огън. Поне докато не угаснат.
Газ изхвърча навън рано, веднага щом разбра, че няма да получи достатъчно пари от дневния приход, за да си плати нощното пиене. Торди изгледа съпруга си, докато се отдалечаваше в нощта, с онази негова жалка походка, наведен напред и забързан — винаги ходеше така, щом се ядосаше. Нямаше представа къде отива, пък и честно казано — беше й все едно.
Вече на два пъти през последната седмица онзи мършав червей, хлапето, беше нападнал зеленчуковата й сергия. Богове, къде гледат родителите в днешно време? Изтърсакът беше може би на пет години, не повече от това, със сигурност, а вече беше бърз като змиорка в плитчините — и защо не го държаха на каишка, както трябва да се държи дете? Особено в тия времена, когато имаше хора колкото щеш, дето можеха да го отвлекат, да го използват или да го продадат колкото се може по-бързо. А ако го използваха по онзи, лошия начин, след това щяха да му извият врата, макар че Торди май нямаше да има нищо против, само дето беше жестока мисъл и жестока картинка, и по-скоро на мъжа й му прилягаше да мисли така, отколкото на нея. Той обаче сигурно мислеше само за парите, които можеше да спечели, ако кражбите престанат. И сигурно какво ще направи с изтърсака, ако го спипа.
Потръпна при тази мисъл, но я отвлече Ну, кучето пазач в градината до нейната. Лаят му изригна някак необичайно, но тя си спомни мъжа си и походката му и как мразеше Ну Газ, особено когато вървеше така. Когато Газ залиташе към дома, пиян и негоден за нищо, краставото псе не издаваше и звук, изобщо не му обръщаше внимание.
Кучетата, знаеше тя, подушваха лошите намерения. Други животни също, но особено кучетата.
Газ никога не посягаше на Торди, дори да я сбута или да я плесне, защото без нея и градината, която гледаше, щеше да я закъса и го знаеше много добре. Беше се изкушавал, много пъти, о, да, но после изведнъж очите му светваха с разпалената искра на изненадата. Тогава се усмихваше и й обръщаше гръб, запазил сакатия си юмрук за някой друг. Газ обичаше хубавия бой, в някоя тъмна уличка зад някоя пивница. Обичаше да рита в лицето, стига жертвата му да е по-дребна от него и по-пияна. И без никакви приятели, които може да се намесят или да му скочат изотзад. Така се оправяше той с мизерията на живота си, или така поне твърдеше често.
Торди не беше много наясно заради какво е цялата тази мизерия, макар да имаше някои предположения. Самата тя, първо. Жалкото парче земя, което имаше за зеленчуците си. Яловата й утроба. Начинът, по който я похабяваше възрастта и тежкият труд — отнемаха топлината, която бе имала някога. Много неща имаше у нея, които го правеха нещастен. И общо взето имаше късмет, че го бе задържала толкова дълго, особено когато беше работил с мрежите на онази рибарска лодка, мрежите, дето, уви, бяха отнели всичките му пръсти онази нощ, когато нещо голямо беше чакало долу, неподвижно и толкова невидимо, че екипажът издърпал мрежата на борда. А то изригнало с дивашка сила и профучало към реката като таран. Пръстите на Газ, всички заплетени, се бяха изтръгнали като моркови и сега си имаше само палци и два реда кокалчета.