Юмруци, направени за бой, казваше често, оголил зъби. „Това и за нищо друго.“
Това беше съвсем вярно и добра причина, предполагаше тя, да се напива, когато му падне.
Напоследък обаче бе започнала да се чувства не толкова щедра — не, по-точно не изпитваше почти никакво чувство. Дори съжалението се беше стопило, отнесено като сухо листо от есенен вятър. И беше все едно, че той се промени, тук пред очите й, макар да разбираше вече, че промяната е зад очите й — не онзи, който гледаше, а който правеше гледането. Вече не се присвиваше пред гнева му. Не я плашеше походката му, настръхнал от яд и забързан, само гледаше мълчаливо и виждаше безсилието, виждаше самосъжалението в този безполезен гняв.
Душата й беше празна значи. Отначало си беше помислила, че така ще си остане, сигурно до края на живота й. Но нещо бе започнало да изпълва тази пустош. Отначало се бе появило с внезапното жегване на угризението, но вече не. Сега, щом мисълта за убийство изпълнеше главата й, беше все едно, че се потапя в благоуханна баня.
Газ беше нещастен. Той го казваше. Щеше да е по-щастлив, ако е мъртъв.
А честно казано — тя също.
Цялата тази любов, цялата тази отчаяна нужда, а беше негоден за нищо. Трябваше отдавна да го е изхвърлила от живота си и той го знаеше. Да държи на него така, както го правеше, беше мъчение. Беше й казвал, че бие само слабаци. Глупаци и още по-лоши от тях. Казваше й, че го прави, за да пази ръцете си силни, да вкорави кокалчетата, да се вкопчи (ха, това беше добро) в някакво основание да остане жив. На човек му трябва умение, да, и никакво значение няма добро ли е, или лошо, никакво. Но истината беше, че избираше най-долните, най-големите кучи синове, които можеше да намери. Да докаже, че може, да докаже тези кокалести юмруци и как могат да убиват.
Да убиват, да. Четирима дотук, беше съвсем сигурен.
Рано или късно, знаеше го, монетата щеше да се обърне и тогава неговият студен труп щеше да лежи по лице в някоя задна улица. Е, добре. Когато изплащаш повече, отколкото струваш, рано или късно идва някой да събере парсата.
Знаеше, че тя няма да скърби за него. Обичащият може да види кога обичаният престава да му отвръща с обич. Не я винеше и не я обичаше по-малко заради това. Просто нуждата му беше станала по-жестока.
Пивницата „Синята топка“ заемаше ъгъла на грамада от жилищни съборетини, която вонеше на урина и гниеща смет. В разгара на празненствата нощната анархия по тези задни улици, водещи от кейовете, достигаше нови висоти, а Газ не беше единственият, който си търсеше белята по тях.
Хрумна му, че може би не е чак толкова необикновен, колкото беше вярвал. Че може би е просто един сред хиляди негодни пройдохи в този град, всички намразили себе си и душещи по дири като псета. Онези, които го познаваха, му отваряха място, отдръпваха се от пътя му, докато крачеше към терените за бой, които си беше избрал, зад „Синята топка“. Споходилата го мисъл — за другите, със скритите в сянка лица, които виждаше около себе си — бе краткотрайна, отвя се при мириса на кръв във влажния душен въздух.
Някой я беше пуснал с бой и сигурно още се перчеше там, в другия край на уличката. Е, Газ можеше да му даде на тоя кучи син каквото той беше дал на някой друг… ето го и тялото, свита застинала фигура. Газ го сръга. Чу хрип от гърлото, пълно с пяна и кръв. Заби петата си в гръдния кош, просто за да чуе хрущенето и пукота. Кашлица, бликнала кръв, тих стон — и последният дъх.
Свърши. Толкова лесно.
— Доволен ли си, Газ?
Завъртя се светкавично и вдигна ръцете си в гард, който сигурно щеше да пропадне… но юмрукът, който мислеше, че идва, така и не дойде и той с ругатня отстъпи назад, докато гърбът му не опря в стената; зяпна с нарастващ страх високата забулена фигура пред себе си.
— Уплашен съм — изръмжа войнствено.
Смехът го заля като вълна.
— Отвори се, Газ. Душата си. Поздрави своя бог.
Усещаше въздуха на зъбите си, усещаше устните си, изпънати и как се напукваха, докато не закапа кръв. Сърцето му заби като чук.
— Нямам никакъв бог. Не съм нищо освен проклятия и не те познавам. Изобщо.
— Разбира се, че ме познаваш, Газ. Направи ми жертвоприношения, шест пъти вече. И още ще има.
Газ не можеше да види лицето под гуглата, но въздухът между двамата изведнъж се сгъсти от някаква лютива, лепкава миризма. Като студена кал, като онази, която течеше на мръсни потоци зад кланицата. Стори му се, че чува бръмчене на мухи, но звукът идваше някъде отвътре, беше в собствената му глава.