— Не убивам за теб — отвърна с тънък, отслабнал глас.
— И не трябва. Не искам жертвоприношения. Не е… необходимо. Вие смъртните освещавате всяко парче земя, което изберете, дори тази задна уличка. Изцеждате живот на нея. Нищо повече не се иска. Никакъв стремеж, никаква молитва, нито зов. Призовават ме вечно.
— Какво искаш от мен?
— Засега — само да продължиш да жънеш души. Когато дойде времето за повече от това, Газ от Джадроуби, ще ти бъде показано какво трябва да се направи.
— А ако не искам?
— Исканията са без значение.
Не можеше да махне адското бръмчене от черепа си. Тръсна глава, стисна за миг очи. Когато ги отвори, богът беше изчезнал.
„Мухите. Мухите са в главата ми. Богове, махнете се!“
Някой беше влязъл в уличката. Клатушкаше се, ломотеше нещо, протегнал едната си ръка напред да не се спъне в нещо.
„Не мога да ги махна. Да!“ И изведнъж разбра истината. Разбра, че убиването ще заглуши тези проклети мухи. Обърна се, залитна напред и бързо закрачи към пияния глупак.
А той вдигна очи в последния момент, за да види двата ужасни юмрука.
Крут от Талиент забави крачка. Някой стоеше в сянката пред вратата на жилището му. Той спря на десет крачки и рече:
— Добра работа. Повечето път беше зад мен и ме накара да си помисля, че това никак не е добре, но ето те тук.
— Здравей, Крут.
Крут позна гласа и се сепна, взря се в сумрака. Едва очертана фигура — но и нея я позна.
— Богове на бездната, изобщо не мислех, че ще се върнеш. Имаш ли си представа какво се случи, след като изчезна?
— Не. Защо не ми разкажеш?
Крут се усмихна.
— Може. Но не тук, навън.
— Някога живееше в по-добър квартал, Крут.
Ралик Ном излезе на по-светло и усмивката му се разшири.
— Изобщо не си се променил. И да, познавал съм и по-добри времена. Неприятно ми е да го кажа, но ти си виновен за това, Ралик.
Високият мършав убиец се обърна и огледа жилищната сграда.
— Живееш тук? И аз съм виновен?
— Хайде да влезем — каза Крут. — Живея на горния етаж, разбира се, над ъгъла към задната уличка — лесно стигаш покрива и е тъмно като в подмишницата на Качулатия. Ще ти хареса.
След малко седяха в по-голямата от двете стаи на изподрасканата маса, на която клечеше дебела почти догоряла свещ с пушлив фитил, а до нея — глинена делва с вкиснал ейл. Държаха калаени чаши, от които течеше.
След като наля, Крут мълча дълго. Накрая се засмя и възкликна с весело изумление:
— Леле! Появата ти тук, жив и здрав, току-що направи нещо, което Крафар не можа. Имахме си култ, Ралик Ном, почитахме паметта ти. Крафар го забрани в Гилдията, после се опита да го изкорени — принуди ни да се крием надълбоко. Не достатъчно при мен — аз съм под подозрение, взеха, че ме изолираха, все едно вече съм мъртъв. Старите контакти… гледат направо през мен, все едно че не ме виждат, Ралик. Адски трудно беше.
— Крафар ли?
— Себа, от котилото на Тало. В разправиите кой да поеме нещата след Воркан излезе непокътнат — още диша, искам да кажа. Гилдията се смали, Ралик. Вътрешни борби, много добри убийци се отвратиха и просто се махнаха. В Ерлингарт най-вече, неколцина в Черен Корал, ако можеш да го повярваш. Чух даже слухове, че някои са отишли в Пейл да се включат в малазанските Нокти.
Ралик вдигна зацапаната си с червено длан.
— Чакай малко, проклет да си. На кой идиот му е хрумнало за култ?
Крут сви рамене.
— Просто така стана, Ралик. Не точно култ — думата е неподходяща. По-скоро е… философия. Философия на убийството. Никаква магия, първо. Прах отатарал, ако можеш да си намериш. Но Себа Крафар иска пак да ни върне към магията, въпреки че ти показа ясно кой начин е по-добрият, по-сигурният. Той обаче е упорит — на тях им е в кръвта, нали? — Крут плесна по масата, с което катурна свещта, и припряно посегна да я задържи, преди жалкият пламък да угасне. — Нямам търпение да видя лицето на Крафар, когато влезеш в…
— Ще се наложи да потърпиш — отвърна Ралик. — Още нещо, приятел. Не казваш на никого нито дума.
Крут се усмихна разбиращо.
— Засада замисляш, нали? Прегазваш през трупа на Крафар и поемаш Гилдията. И трябва да подготвиш планове, а аз тука ще ти помогна, ще кажа на тия, дето са сигурни и верни, дето ще застанат зад теб…
— Млъкни. Има нещо, което трябва да знаеш.
— Какво?
— Нощта, в която изчезнах, помниш ли?
— Разбира се.
— Още някой изчезна тогава.
Крут примига.
— Е, да…
— А сега аз се върнах.
— Върна се.